Той кимна и двамата се изправиха и събраха нещата си. Една жена, която минаваше покрай тях, се обърна и се загледа в тях. По физиономията й стана ясно, че ги е разпознала, после тя се обърна да настигне децата си.
Джанс си помисли, че тук сякаш е различен свят. Твърде отдавна не беше идвала на посещение по тези етажи. И докато си обещаваше, че няма да позволи това да се случи отново, една част от нея знаеше подобно на ръждясала машина, която усеща колко е остаряла, че това пътуване ще бъде последното.
Етажите се появяваха и после се изгубваха от погледа. По-голямата ферма на сто и трийсетия, миризливата водна пречиствателна станция под нея. Джанс откри, че е потънала в мисли и си припомня разговора с Марнс от предишната вечер и думите си, че Доналд е живял с нея повече в спомените й, отколкото в реалността, когато изведнъж се озова пред вратата на сто и четирийсетия.
Тя дори не беше забелязала промяната в трафика, нито това, че преобладават сините дочени гащеризони, че носачите са натоварени с повече торби с части и инструменти, отколкото с дрехи, храна и лични доставки. Но тълпата при вратата показваше, че е стигнала до горните нива на Механичния. На входа се бяха събрали работници в широки сини гащеризони, осеяни със стари лекета. Джанс почти можеше да отгатне професиите им по инструментите, които носеха. Беше късно следобед и тя предположи, че се прибират у дома след ремонтите, които са правили из целия силоз. Мисълта, че им се налага да изкачват толкова много стъпала и след това да работят, беше направо зашеметяваща. И тогава тя си спомни, че се готви да направи точно същото.
Вместо да злоупотребява с поста си или с властта на Марнс, тя и той се наредиха на опашката да изчакат работниците, които се отчитаха на вратата. Докато тези уморени мъже и жени се регистрираха, за да влязат обратно, и вписваха в дневника пътуванията и часовете си, Джанс си мислеше за времето през дългото спускане, което беше пропиляла в размишления за собствения си живот, време, което трябваше да използва, за да изглади молбата, която щеше да отправи към онази Жулиета. Неочаквано за нея стомахът й нервно се присви, когато опашката се размърда напред. Работникът пред тях показа личната си карта в синия цвят на Механичния. Той надраска данните си върху една прашна плоча. Когато дойде техният ред, те преминаха през външната врата и показаха златните си лични карти. Пазачът на пункта повдигна вежди, след това сякаш разпозна кмета.
— Ваше благородие — каза той и Джанс не го поправи. — Не ви очаквахме по време на тази смяна. — Той върна картите им и взе парче тебешир. — Позволете ми.
Джанс проследи как мъжът завъртя дъската и изписа имената им с четлив почерк, като събираше с дланта си праха от предишния слой тебешир отдолу. За Марнс той просто записа „Шериф“ и Джанс не го поправи.
— Знам, че е очаквала да дойдем по-късно — каза Джанс, — но се чудя дали може да се срещнем с Жулиета Никълс сега.
Пазачът на пункта се обърна и погледна зад себе си към електронния часовник, отбелязващ точното време.
— Остава още един час, докато се върне от генератора. Доколкото я познавам, може да са и два. Може да отидете в столовата и да я изчакате там.
Джанс погледна към Марнс, който сви рамене.
— Още не съм съвсем гладен — каза той.
— А може ли да се срещнем с нея на работното й място? Ще бъде добре да видим с какво се занимава. Ще направим всичко възможно да не пречим.
Пазачът сви рамене.
— Вие сте кметът. Не мога да ви откажа. — Той посочи с тебешира надолу по коридора и опашката от хора, които чакаха, се размърда нетърпеливо. — Отидете при Нокс. Той ще изпрати някой да ви отведе долу.
Човек трудно можеше да не забележи началника на Механичния. Нокс щедро запълваше най-големия гащеризон, който Джанс някога беше виждала. Тя се зачуди дали допълнителният дочен плат не струва повече пари и как ли човек успява да засити такъв голям търбух. Към това се добавяше и гъста брада. Не беше ясно дали той се усмихна, или намръщи, когато ги видя да се приближават. Беше спокоен и непоклатим като бетонна стена.
Джанс обясни защо са тук. Марнс го поздрави и тя осъзна, че вероятно са се срещали при последното посещение на заместника долу. Нокс я изслуша, кимна и след това изрева с толкова силен глас, че думите не се различаваха една от друга. Но явно означаваха нещо за някого, защото зад него се появи момче — слабовато хлапе с необикновено ярка оранжева коса.
— Отведигдолприджулс — изръмжа Нокс, като интервалите между думите бяха също толкова неразличими, колкото и пролуката в брадата му, където би следвало да е устата.