— Но тук всичко изглежда еднакво — мърмореше Марнс, като продължаваше да върви най-отпред.
Джанс се засмя на показната му мъжественост и продължи да върви по-назад и да слуша внимателно младия механик, за когото узна, че е от смяната на Жулиета. Той миришеше на дълбоко долу — онзи особен мирис, който се разнасяше винаги, когато някой механик дойдеше да поправи нещо в кабинетите им. Беше миризмата на работата им — смесица от мирис на пот, смазка и слаб полъх на химикали. Но Джанс постепенно свикваше да не й обръща внимание. Тя видя, че Марк е мил и любезен човек, който я хвана за ръка, когато покрай тях премина количка с тракащи резервни части, и който познаваше всеки, когото срещаха в тези слабо осветени коридори със стърчащи тръби и висящи жици. Джанс си помисли, че той живее много по-добре, отколкото предполага мястото в живота, което заема. Излъчваше увереност. А усмивката му в мрака беше толкова блестяща, че хвърляше сенки наоколо.
— Колко добре познаваш Жулиета? — попита го тя, щом като шумната количка се отдалечи достатъчно, че да се чуват.
— Джулс? Познавам я като сестра. Тук всички сме като едно семейство.
Той изрече това така, сякаш смяташе, че в останалата част от силоза е различно. Пред тях Марнс беше спрял на следващото разклонение и се почесваше по главата в опит да отгатне правилната посока. Отсреща на ъгъла бяха застанали двама механици, които се смееха. Те размениха с Марк няколко кратки думи, които прозвучаха на Джанс като на чужд език. Тя подозираше, че Марк е прав и че може би нещата стават по различен начин тук, в дълбините на силоза. Хората тук явно не криеха мислите и чувствата си и казваха онова, което мислят, както бяха оголени тръбите и кабелите наоколо.
— Оттук — каза Марк и посочи към шума от множество едновременни разговори и звънтежа на ножове и вилици в метални чинии, разнасящ се от отсрещния край на просторен салон.
— Та има ли нещо, което да можеш да ни разкажеш за Джулс? — попита Джанс и се усмихна на Марк, когато той й задържа вратата. — Нещо, което смяташ, че трябва да знаем?
Двамата последваха Марнс до няколко свободни места. Служителите от кухненския персонал щъкаха насам-натам между масите и сервираха храната, вместо да оставят механиците да се редят на опашка, за да получат порциите си. Преди още да са се настанили на очуканите алуминиеви
— Скъпа, нали си спомняш заместник Марнс. — Той посочи Марнс, който избърса мустака си с длан. — Това е жена ми, Шърли.
Те си стиснаха ръцете. Тъмните петна върху кокалчетата на ръцете на Шърли изглеждаха постоянни, като татуировки от работата, която вършеше.
— А това е нашият кмет Джанс.
Двете жени също си стиснаха ръцете.
Джанс изпита гордост, че отвърна на силното ръкостискане, без да я е грижа за смазката.
— За мен е удоволствие — каза Шърли.
Тя седна. Докато се запознаваха, храната й някак си се беше материализирала. Повърхността на супата й още се поклащаше и от нея се надигаше пара.
— Да не е станало някакво престъпление, полицай? — усмихна се Шърли на Марнс, докато си отчупваше хляб, като му даде да разбере, че се шегува.
— Дошли са да убеждават Джулс да се премести на върха с тях — обясни Марк и Джанс забеляза, че той повдигна вежди към жена си.
— Желая ви късмет — каза тя. — Ако това момиче някога се премести и с едно ниво, то ще е надолу, към мините.
Джанс искаше да я попита какво има предвид, но Марк се обърна и продължи от там, докъдето беше стигнал.
— И така, работех в Електрическия, когато тя се появи…
— Да не би да ги отегчаваш с истории за дните си на сянка? — прекъсна го Шърли.
— Разказвам им за времето, когато пристигна Джулс.
Съпругата му се усмихна.
— По онова време учех при стария Уок. Тогава той още ходеше насам-натам и от време на време излизаше…
— О, да, Уокър. — Марнс размаха лъжицата си към Джанс.
— Доста сръчен тип. Никога не напуска работилницата си.
Джанс кимна, като се опитваше да следи разказа. Неколцина от веселяците на съседната маса се изправиха да си вървят. Шърли и Марк им махнаха за довиждане и размениха по няколко думи с някои от тях, преди отново да насочат вниманието си към собствената си маса.
— Докъде бях стигнал? — попита Марк. — А, да — за пръв път срещнах Джулс, когато тя се появи с онази помпа в работилницата на Уок. — Той отпи от водата си. — Това беше едно от първите неща, които й бяха възложили. Не забравяйте, че тя беше съвсем самичка. Четиринайсетгодишна. Тънка като водопроводна тръба. Току-що беше дошла от средните етажи или отнякъде там. — Той махна с ръка, сякаш беше все едно. — Караха я да мъкне онези огромни помпи до работилницата на Уок, за да им пренавива той моторите, което горе-долу означаваше да развие два километра жица и после да я върне на мястото й. — Марк направи пауза и се засмя. — Е, по-точно, Уок караше мен да върша цялата работа. Както и да е, това е нещо като посвещаване, ако ме разбирате. Всички вие правите такива неща със сенките си, нали? Просто за да ги попречупите малко.