— И въпреки това те са съществували и преди ти да се родиш — изтъкна Джанс.
— Е, мога да ви уверя, че нямаше да изкарат, докато съм жива. Не и в състоянието, в което бяха. — Жулиета отново скръсти ръце и се облегна на стената. — Не мисля, че разбирате какво би станало, ако ги нямаше тези машини.
— А аз пък смятам, че ти не разбираш колко безсмислени ще станат тези машини без всички тези хора.
Жулиета извърна поглед. Джанс за пръв път я видя да трепва.
— Защо никога не посещаваш баща си?
Жулиета рязко завъртя глава и погледна другата стена. Сетне отмести един немирен кичур коса от челото си.
— Отидете да погледнете работния ми дневник — отвърна тя — и ми кажете как да го направя.
Преди Джанс да успее да отговори с думите, че за семейството винаги има време, Жулиета се обърна с лице към нея.
— Да не би да мислите, че не ме е грижа за хората? За това ли става дума? Защото грешите. Грижа ме е за всеки човек в този силоз. И мъжете и жените тук, долу, по забравените етажи на Механичния — те са моето семейство. Срещам ги постоянно. Деля хляба си с тях по няколко пъти на ден. Работим, живеем и умираме един до друг. — Тя погледна Марнс. — Не е ли вярно? Ти си го виждал с очите си.
Марнс не отвърна нищо. Джанс се зачуди дали тя няма предвид конкретно частта с „умирането“.
— Попитахте ли го защо той никога не идва да ме види? Защото той разполага с цялото време на света. Там, горе, той няма нищо.
— Да, срещнахме се с него. Баща ти изглежда много зает човек. Също толкова непоколебим като теб.
Жулиета извърна поглед.
— И също толкова упорит — добави Джанс, след което остави документите на леглото и застана до вратата, само на крачка от Жулиета.
Усети уханието на сапун от косата на по-младата жена. Забеляза как ноздрите й се издуват от бързото й, учестено дишане.
— Дните се натрупват и натежават върху дребните решения, нали? Като това да не го посещаваш. Първите няколко дни минават бързо и лесно, подхранвани от гнева и младостта. Но после се натрупват като нерециклиран боклук. Не е ли така?
— Не знам за какво говорите — махна с ръка Жулиета.
— Говоря за това как дните се превръщат в седмици, а после в години. — Джанс за малко не каза, че самата тя е преминала през същото нещо и че годините продължават да се трупат, но Марнс беше в стаята и слушаше. — След известно време започваш да се държиш безумно само за да оправдаеш старата си грешка. После всичко се превръща в игра. Двама души, които се извръщат встрани и отказват да погледнат през рамо, защото всеки се страхува да не е първият, който да рискува…
— Не беше така — възрази Жулиета. — И не желая вашата работа. Сигурна съм, че има достатъчно други кандидати.
— Ако не си ти, ще трябва да е някой, на когото не съм сигурна, че мога да се доверя. Вече не.
— Тогава я дайте на друго момиче — усмихна се младата жена.
— Или ще си ти, или ще е той. А според мен той ще се вслушва повече в нарежданията на трийсетия етаж, отколкото в моите или на Пакта.
Жулиета сякаш реагира на това. Ръцете й, скръстени на гърдите й, се отпуснаха. Тя се обърна и срещна погледа на Джанс. Марнс наблюдаваше всичко това от другия край на стаята.
— Последният шериф, Холстън — какво се случи с него?
— Излезе да почиства — отвърна Джанс.
— Доброволно — кисело добави Марнс.
— Знам, но защо? — намръщи се Жулиета. — Чух, че заради жена си.
— Има всякакви предположения…
— Спомням си, че говореше за нея, когато двамата слязохте долу, за да разследвате смъртта на Джордж. В началото си помислих, че флиртува с мен, но той непрекъснато говореше само за жена си.
— Докато бяхме тук, долу, двамата участваха в лотарията — напомни й Марнс.
— Да. Така е. — Известно време тя разучаваше леглото и документите, разхвърляни по него. — Не си представям как бих могла да върша тази работа. Знам само как да поправям разни неща.
— Същото е — увери я Марнс. — Ти много ни помогна в случая тук. Виждаш как стават нещата. Как се напасват. Забелязваш малките улики, които другите хора пропускат.
— Говориш за машините — изтъкна тя.
— Хората не са много по-различни — настоя Марнс.
— Мисля, че вече знаеш това — добави Джанс. — Мисля, че ти имаш правилното отношение. Подходящия характер. Тази служба само донякъде е политическа. Разликата е доста голяма.
Жулиета поклати глава и погледна отново към Марнс.
— Значи затова издигна кандидатурата ми, така ли? Чудех се каква ли е причината. Стори ми се напълно неоснователно.