Площадка петдесет и седем се появи в сумрака. Едно малко момиче седеше върху стоманената решетка с крака, прибрани към тялото, и ръце, обвити около коленете. То държеше детска книжка в предпазна найлонова подвързия под слабата светлина на лампата над него. Джанс наблюдаваше момичето, което не помръдваше, като се изключеха очите му, които се стрелкаха по цветните страници. То така и не погледна да види кой минава по площадката на апартаментите. Подминаха го и то бавно се изгуби в мрака, докато Джанс и Марнс продължиха мъчителния си път нагоре, изтощени от третия ден изкачване. Под тях и над тях не се долавяха вибрации и не звънтяха стъпки. Силозът беше тих и зловещо безлюден. Имаше достатъчно място за двама стари приятели, двама другари да се качват един до друг по стъпалата. От време на време те размахваха ръце и много рядко се докосваха.
Тази нощ отседнаха в участъка на заместника за средните нива, който настоя да се възползват от неговото гостоприемство, а Джанс на свой ред гореше от желание да осигури подкрепа на поредния назначен шериф, за когото тази професия бе чужда. След като вечеряха студена храна в почти пълен мрак и си побъбриха шеговито със своя домакин и съпругата му, за да им доставят удоволствие, Джанс се оттегли в главното помещение на участъка, където за нея бе подготвен възможно най-удобно един разтегаем диван. Спалното бельо беше заето от някое по-хубаво място и ухаеше на сапун за два чита. Марнс беше настанен на койка в килията за задържане, която все още миришеше на домашно направен джин и на пияницата, който явно се беше поувлякъл след почистването.
Джанс не разбра кога светлините изгаснаха — и без това те бяха толкова слаби. Тя лежеше на дивана в мрака, мускулите й потръпваха и се наслаждаваха на неподвижността на тялото й, краката й така се бяха схванали, че сякаш се състояха само от кости, а гърбът я болеше и имаше нужда от разтягане. Умът й обаче продължаваше да се движи. Той се връщаше към изморителните разговори, които бяха запълвали последния ден от изкачването им.
Двамата с Марнс сякаш се въртяха в спирала един около друг и изпробваха спомена за старото привличане, проверяваха дали са зараснали белезите им и търсеха някакво слабо място, останало в крехките им и изтощени тела, сред сбръчканата и суха като хартия кожа и в закоравелите им от закона и политиката сърца.
Името на Доналд се появяваше често и колебливо, като дете, промъкващо се в леглото на възрастните и принуждаващо ги да му направят място помежду си. Джанс започна да скърби отново за отдавна загубения си съпруг. За пръв път в живота си тя скърбеше за последвалите десетилетия самота. Онова, което винаги беше възприемала като свое призвание — този живот в самота в името на по-висша цел, — сега й изглеждаше по-скоро като проклятие. Животът й беше отнет и изцеден от съдържание. Соковете на нейните усилия и пожертвани години се стичаха надолу в един силоз, който само четирийсет етажа под нея почти нямаше представа за това и едва ли го беше грижа.
Най-тъжната част от това пътуване беше свързана с обстоятелството, че бе стигнала до разбирателство с духа на Холстън. Сега можеше да го признае — до голяма степен причината за това пътуване, може би дори причината да иска Жулиета да стане шериф бе да се спусне по целия път до дълбоко долу, далеч от гледката на двамата влюбени, сгушени заедно в извивката на хълма, докато вятърът отвяваше пропиляната им младост. Искаше да избяга от Холстън, а вместо това го беше открила. Сега тя разбираше ако не загадката защо всички, изпратени да почистват, наистина го правят, то поне защо неколцина тъжни хора се осмеляваха доброволно да се заемат с това задължение. Беше по-добре да се присъединят към нечий дух, отколкото да бъдат преследвани от него. По-добре никакъв живот, отколкото празен живот…
Вратата на кабинета на заместника изскърца на пантите си, които отдавна е трябвало да бъдат смазани с грес. Джанс се опита да седне и да се взре в тъмното, но мускулите я боляха твърде много, а очите й бяха прекалено стари. Тя искаше да извика и да увери домакините си, че е добре и не й е нужно нищо, но вместо това само се ослушваше.
Стъпките се доближиха до нея, почти недоловими върху износения килим. Нямаше думи, а само скърцането на стари стави, приближаващи към леглото, повдигането на скъпите благоуханни чаршафи и взаимното разбиране между два живи призрака.
Дъхът на Джанс замря в гърдите й. Ръката й затърси опипом китката, която беше сграбчила чаршафите й. Плъзна се в малкото сгъваемо легло, за да направи място, и го придърпа до себе си.