— Бърнард — поздрави го тя, като се опитваше да диша спокойно.
Не искаше той да знае колко уморена се чувства. Сякаш това, че се беше отбила на връщане от дълбоко долу, не беше кой знае какво.
— Мари.
Обръщението беше преднамерено пренебрежително. Той дори не погледна към Марнс, нито показа по някакъв начин, че забелязва присъствието му в стаята.
— Тук ли предпочиташ да се подпишеш? Или в конферентната зала? — Тя започна да рови в чантата си за договора с името на Жулиета.
— Какви игри играеш, Мари?
Джанс почувства как пламва. Групата работници в сребърните работни комбинезони на Информационния отдел следяха с интерес размяната на реплики.
— Да играя? — попита тя.
— Да не би да смяташ, че тези твои почивни дни с намалена консумация на енергия са нещо много хитро? Това ли е твоят начин да ми отмъстиш?
— Да ти отмъстя…?
— Имам сървъри, Мари…
— За сървърите ти е заделена цялата им необходима мощност — напомни му Джанс, като повиши глас.
— Но охлаждането им идва по въздуховодите от Механичния и ако температурата се повиши още малко, ще трябва да намалим скоростта, което никога не би следвало да се налага да правим!
Марнс пристъпи между двамата и вдигна ръце.
— Успокойте се — хладно ги прикани той, втренчил поглед в Бърнард.
— Кажи на малката си сянка да стои настрана — предупреди я Бърнард.
Джанс сложи ръка върху ръката на Марнс.
— Пактът е ясен, Бърнард. Изборът е мой. Назначението е мое. В миналото двамата с теб постигахме разбирателство при одобряването на кандидатите…
— И аз ти казах, че това момиче от кладенците не е подходящо…
— Тя получи работата — намеси се Марнс.
Джанс забеляза, че ръката му се е спуснала върху дръжката на пистолета. Не беше сигурна дали Бърнард го е видял, или не, но той млъкна. Продължаваше обаче да гледа Джанс право в очите.
— Няма да подпиша.
— Тогава следващия път няма да те питам.
Бърнард се усмихна.
— Мислиш си, че ще надживееш още един шериф? — Той се обърна към работниците в ъгъла и махна на един от тях да се приближи. — Защо ли някак се съмнявам в това?
Един техник се отдели от шепнещата групичка и се приближи. Джанс разпозна младия мъж от кафетерията — беше го виждала на върха в нощите, когато работеше до късно. Ако си спомняше добре, името му беше Лукас. Той стисна ръката й и смутено й се усмихна за поздрав.
Бърнард направи нетърпелив жест.
— Подпиши всичко, което тя иска. Направи копия. Погрижи се за останалото. — Той махна презрително с ръка, обърна се и за последен път изгледа от горе до долу Марнс и Джанс, сякаш отвратен от състоянието им, от възрастта им, от постовете, които заемат, и от всичко останало. — О, и накарай Симс да напълни догоре манерките им. Погрижи се да имат достатъчно храна да се довлекат до домовете си. Осигури им всичко необходимо, за да имат сила грохналите им крака да ги разкарат от тук и да ги върнат там, където им е мястото.
След тези думи Бърнард се отдалечи към затворените врати, водещи към сърцето на Информационния отдел, и към ярко осветените помещения, където сървърите жужаха доволно и температурата на бавно движещия се въздух нарастваше, както се увеличава топлината на разгневената плът, когато капилярите се свият и кръвта в тях закипи.
16
С приближаването им към дома етажите летяха все по-бързо. В най-тъмните части на стълбището, между утихналите нива с хора, които очакваха да се върнат към нормалния си живот, двамата се изкачваха, преплели ръце нахално и открито, вкопчени здраво един в друг, докато свободните им ръце се плъзгаха по хладната стомана на парапета.
Понякога Джанс се пускаше само колкото да провери дали бастунът й е здраво привързан към гърба й или за да отпие глътка от манерката на Марнс. Бяха свикнали единият да пие от водата на другия, тъй като беше по-лесно да се протегнеш към раницата на другия, отколкото към своята. В това също имаше нещо мило — да носиш онова, от което човекът до теб се нуждае, и да можеш да се погрижиш за него и да му се отплатиш. Беше нещо, за което си заслужаваше да пуснат ръцете си — поне за миг.
Джанс преглътна, завъртя металната капачка, висяща на верижка, и мушна манерката обратно във външния джоб на раницата му. Умираше да разбере дали нещата ще се променят, когато се приберат. Оставаха им още двайсет етажа. Разстояние, което предния ден изглеждаше невъзможно, сега им се струваше като отсечка, която могат да изминат, без дори да забележат. И дали когато пристигнеха, познатото обкръжение щеше да ги принуди да се върнат към познатите си роли? Дали предната нощ щеше да им се струва все повече и повече като някакъв отминал сън? Или старите призраци щяха да се завърнат, за да преследват и двама им?