Тя искаше да попита за тези неща, но вместо това говореше за незначителни работи. Кога ли Джулс (както тя настояваше да я нарича) щеше да е готова да се заеме със задълженията си? Кои бяха случаите, които двамата с Холстън бяха започнали и за които първо трябваше да се погрижат? Какви отстъпки щяха да направят, за да е доволен Информационният отдел и Бърнард да се успокои? И как щяха да се справят с разочарованието на Питър Билингс? Какво влияние можеше да окаже то, когато някой ден той започнеше да работи като съдия?
Джанс усети как стомахът й се сви, докато обсъждаха това. Или може би беше нервна заради всичко онова, което искаше да каже, а не можеше. Тези теми бяха толкова многобройни, колкото зрънцата прах във въздуха отвън и също като него караха устата й да пресъхва, а езикът й да се сковава. Тя откри, че пие все по-често от неговата манерка, докато нейната вода се поклащаше на гърба й, а стомахът й се свиваше все повече с всяка следваща площадка, с всяка следваща цифра, отброяваща времето, което остава до края на пътешествието им и на приключението, оказало се истински успех в толкова много отношения.
За начало имаха нов шериф — енергично момиче от дълбоко долу, което изглеждаше точно толкова вдъхващо вяра, колкото беше загатнал Марнс. Джанс виждаше в хората като Жулиета бъдещето на силоза. Хора, които мислят в дългосрочна перспектива, планират и довеждат нещата докрай. Имаше прецеденти, при които шерифи се бяха кандидатирали за кметове. Тя мислеше, че в това отношение след известно време Жулиета ще се окаже добър избор.
И като идеше реч за избори — пътуването беше разпалило нейните собствени амбиции. Тя беше развълнувана заради наближаващите избори, въпреки че нямаше опозиция и по време на изкачването си беше представила десетина кратки речи, които да произнесе. Виждаше как положението може да се подобри, как може да изпълнява по-усърдно задълженията си и как в старите кости на силоза може да бъде вдъхнат нов живот.
Но най-голямата промяна беше онова, което се беше породило между нея и Марнс. През последните часове тя дори беше започнала да подозира, че истинската причина той никога да не приеме повишение бе тя. Бидейки заместник, между тях съществуваше достатъчно дистанция, за да запази надеждата си и невъзможната мечта някога да я прегърне. Ако беше шериф, това не можеше да се случи — имаше твърде голям конфликт на интереси и тя беше неговият непосредствен началник. В тази нейна теория се съдържаше силна тъга и вдъхваща респект сладост. Докато си мислеше за това, тя стисна ръката му и усети в себе си дълбока празнота и присвиване в стомаха заради всичко онова, които той мълчаливо бе пожертвал. Това беше огромен дълг, за който трябваше да се покаже достойна, независимо от онова, което щеше да последва.
Приближиха се до площадката на детските ясли и макар да нямаха намерение да се отбият да видят бащата на Жулиета и да го убедят да се срещне с дъщеря си по пътя й нагоре, Джанс промени решението си, когато почувства, че трябва да изпразни пикочния си мехур.
— Доста ми се ходи до тоалетна — каза тя на Марнс, смутена като дете, което си признава, че не може да стиска повече.
Устата й беше пресъхнала, а стомахът й къркореше от толкова много течност и може би от страх, че се прибира у дома.
— Освен това не бих имала против да се видя отново с бащата на Жулиета — добави тя.
При това извинение мустаците на Марнс се извиха нагоре.
— Тогава трябва да спрем — усмихна се той.
Чакалнята беше празна и табелите все така ги приканваха да пазят тишина. Джанс надникна през стъклената стена и видя една сестра, която вървеше с тихи стъпки към нея по тъмния коридор. Намръщената й физиономия беше заменена от лека усмивка, когато я позна.
— Кмете — прошепна тя.
— Съжалявам, че не изпратих съобщение, но се надявах да се срещна с доктор Никълс. И ако може да използвам тоалетната ви.
— Разбира се. — Жената натисна копчето, за да отвори вратата, и им махна да влязат. — Имахме две раждания след последното ви посещение. Настана същинска лудница след тази бъркотия с генератора…
— Почивни дни за пестене на енергия — поправи я Марнс малко по-рязко и силно, отколкото трябваше.
Сестрата го стрелна с поглед, но кимна, сякаш за да покаже, че надлежно си е отбелязала забележката му. Тя взе две роби от закачалката, подаде им ги и им каза да си оставят нещата до бюрото й.