В чакалнята ги покани да седнат на пейките и ги уведоми, че отива да намери доктора.
— За тоалетните се минава оттук. — Тя посочи към врата, чийто надпис се беше изтрил почти напълно.
— Ей сега се връщам — каза Джанс на Марнс.
Тя сподави желанието си да се пресегне и да стисне ръката му, въпреки че напоследък това се бе превърнало в неин таен навик.
В тоалетната нямаше почти никаква светлина. Джанс започна да опипва непознатата брава на една от кабинките и тихо изруга, когато стомахът й изкъркори оглушително. Накрая успя да отвори вратата и побърза да седне. Докато се облекчаваше, имаше усещането, че стомахът й гори. Смесицата от очакваното успокояване на напрежението и паренето от твърде дългото сдържане направо я остави без дъх. Тя остана седнала сякаш цяла вечност, докато краката й трепереха неконтролируемо, и осъзна, че може би се е преуморила по време на изкачването. Мисълта, че й предстоят още двайсет нива, направо я ужаси и я накара вътрешно да потрепери.
След като приключи, тя се премести в съседната тоалетна, където се наплиска, за да се почисти, и се подсуши с една от кърпите. Пусна водата и на двете места, за да я рециклира. Правеше всичко това пипнешком в мрака, защото за разлика от апартамента и кабинета й, където интуитивно знаеше мястото на всяко нещо, тук нищо не й беше познато.
Излезе от банята, олюлявайки се върху несигурните си нозе, като се зачуди дали няма да й се наложи да удължи пътуването с още една нощ, да преспи в някое от леглата на родилките и да изчака до сутринта, за да продължи изкачването към кабинета си. Едва усещаше краката си, докато отваряше вратата, за да се върне при Марнс в чакалнята.
— По-добре ли си? — попита той.
Беше седнал на една от семейните пейки и беше очевидно, че е оставил празно място до себе си. Джанс кимна и тежко се отпусна до него. Дишаше учестено и мъчително и се запита дали той няма да приеме за слабост факта, че днес тя няма да може да продължи по-нататък.
— Джанс? Добре ли си?
Марнс се наведе напред. Не гледаше към нея, а към нещо на пода.
— Джанс. Какво се случи току-що?
— Говори по-тихо — прошепна тя.
Вместо това той закрещя.
— Доктор! — извика той. — Сестра!
Някакво очертание се размърда зад тъмното стъкло на яслите. Джанс се облегна на възглавницата на пейката и се опита да оформи думи с устните си, да му каже да говори по-тихо.
— Джанс, скъпа, какво се случи?
Той беше хванал ръката й и я галеше. Разтърси я. Джанс просто искаше да спи. Чу се трополенето на стъпки, които тичаха към тях. Лампите светнаха отблъскващо ярко. Разнесе се познатият глас на бащата на Жулиета, лекаря. Той щеше да й осигури легло. Щеше да се отнесе с разбиране към изтощението изговореха за кръв. Някой оглеждаше краката й. Марнс плачеше. Сълзите капеха върху белите му, осеяни тук-там с черно мустаци. Той я разтърсваше за рамената и я гледаше в очите.
— Добре съм — опита се да каже Джанс.
Тя облиза устни. Бяха толкова сухи. Устата й беше адски пресъхнала. Тя поиска вода. Марнс започна да рови за манерката си, поднесе я към устните й и ги оплиска с вода, докато й даваше да пие.
Тя се опита да преглътне, но не успя. Сложиха я да легне върху пейката. Докторът докосваше ребрата й и светеше с фенерче в очите й. Но въпреки това наоколо притъмняваше.
Марнс хвана манерката с една ръка, а с другата приглади косата й. Той хълцаше. По някаква причина беше толкова тъжен. Имаше толкова повече енергия от нея. Тя му се усмихна и протегна ръка към неговата — беше истинско чудо, че успя. Хвана китката му и му каза, че го обича. Че го е обичала, откакто се помни. Съзнанието й беше уморено, разхлабило хватката си върху тайните, които изричаше, докато сълзите се стичаха по лицето му.
Тя видя как блестящите му, обградени с бръчици очи надникват в нея и след това се насочват към манерката в ръката му.
Манерката, която той беше носил.
Тя осъзна, че във водата е отровата, предназначена за него.
17
Генераторната зала беше необичайно многолюдна и зловещо тиха. Механици в износени комбинезони стояха в три редици зад парапета и наблюдаваха работата на екипа от първата смяна. Жулиета почти не ги забелязваше, но ясно усещаше тишината.
Тя се наведе над приспособлението, което сама беше изработила — висока платформа, заварена към металния под и покрита с огледала и малки процепи, които отразяваха светлина през цялото помещение. Тази светлина искреше върху огледала, прикрепени към генератора и голямото му динамо, и й помагаха да ги подравни идеално. Най-загрижена беше за вала между тях — огромният стоманен дебел прът, където енергията на възпламеняваното гориво се преобразуваше в електрическа искра. Тя се надяваше да подравни машините в двата края на тази ос до една хилядна от сантиметъра. Но всичко, което правеха, нямаше прецедент. Процедурите бяха планирани набързо по време на продължилите цяла нощ заседания, докато беше включен резервният генератор. Сега единственото, което тя можеше да стори, бе да се съсредоточи и да се надява, че е имало някаква полза от осемнайсетчасовите смени, и да се довери на плановете, които бяха направени, когато беше поотпочинала и можеше да мисли трезво.