Докато ръководеше окончателното подравняване, в залата около нея настъпи мъртвешка тишина. Тя направи знак и Марк и неговият екип стегнаха няколко от масивните болтове върху новите гумени стойки на пода. Бяха минали четири дни от почивката с намалена консумация на енергия. До сутринта генераторът трябваше да заработи и да достигне пълна мощност до вечерта на следващия ден. След като бяха направили толкова много неща по него — бяха сложили нови уплътнения и гарнитури, бяха полирали валовете на цилиндъра, заради което се беше наложило младите сенки да пропълзят в сърцето на звяра, — Жулиета дори се страхуваше да го пусне в действие. Откакто съществуваше, генераторът никога досега не бе спиран. Старият Нокс си спомняше, че веднъж сам е спрял аварийно, още когато той самият бил само сянка, но всички останали бяха свикнали с постоянното му бучене така, както с туптенето на собствените си сърца. Жулиета усещаше върху себе си прекомерния натиск на очакването всичко да заработи. Тя беше тази, която бе дала идеята за ремонта. Тя се успокояваше с увереността, че е сторила онова, което е правилно, и че най-лошото нещо, което може да се случи сега, е почивните дни да бъдат удължени, докато не се решат всички проблеми. Това беше много по-добре от катастрофална повреда след години.
Марк даде знак, че болтовете са обезопасени и контрагайките са затегнати. Жулиета скочи от импровизираната си платформа и се отправи към генератора, за да се присъедини към Марк. Беше трудно да върви небрежно с толкова много очи, вперени в нея. Не можеше да повярва, че този шумен екип, това нейно голямо и разнородно семейство може да е толкова съвършено притихнало. Сякаш всички бяха затаили дъх и се чудеха дали усилията, положени при смазващия график от последните няколко дни, ще отидат на вятъра.
— Готов ли си? — попита тя Марк.
Той кимна утвърдително и избърса ръцете си в мръсния парцал, който сякаш винаги беше преметнат през рамото му. Жулиета си погледна часовника. Гледката на малката стрелка, която тиктакаше по вечния си път, я успокои. Когато се съмняваше дали нещо ще проработи, тя поглеждаше към китката си. Не за да види колко е часът, а за да погледне едно от нещата, които беше поправила. Поправка, която беше толкова сложна и невъзможна (беше й отнела години почистване и настройване на части, които едва се виждаха с просто око), че правеше сегашната й задача, каквато и да бе тя, лесна в сравнение с нея.
— По график ли сме? — попита Марк ухилен.
— Добре се справяме — кимна тя към стаята за управление.
В тълпата се разнесе шепот, когато хората осъзнаха, че рестартирането наближава. Десетки вдигнаха шумозаглушителите си, окачени на вратовете им, и ги сложиха на ушите си. Жулиета и Марк отидоха при Шърли в стаята за управление.
— Как върви? — попита Жулиета отговорника на втората смяна — дребна и енергична млада жена.
— Отлично — отвърна Шърли, като продължи да се занимава с настройките и да нулира всички корекции, натрупали се през годините. Започваха от нулата, без да използват старите поправки и настройки, за да не прикрият те някакви нови признаци за проблеми. Поставяха ново начало. — Можем да започваме — добави тя.
Сетне отстъпи от уредите за управление и застана до съпруга си. Жестът й беше разбираем — този проект беше на Жулиета и вероятно беше последното нещо, което тя щеше да се опита да оправи тук, дълбоко долу, в Механичния. Нейна беше честта и отговорността да включи генератора.
Жулиета застана над контролното табло и огледа копчетата и циферблатите, които можеше да открие дори и в пълен мрак. Беше й трудно да повярва, че този етап от живота й е приключил и че започва нещо ново. Мисълта да пътува до горе я плашеше далеч повече от този проект. Мисълта, че ще напусне приятелите и семейството си и че ще се занимава с политика, не й се струваше толкова приятна, колкото вкусът на пот и смазка по устните й. Но поне горе имаше съюзници. Щом хора като Джанс и Марнс можеха да се справят и да оцеляват там, реши тя, значи всичко с нея щеше да бъде наред.