— Всички, които някога са седели тук, са казвали, че няма да го направят — обясни му Джанс. — Но въпреки това го правят. Свикнали сме да очакваме това…
— Алисън никога не е заплашвала, че няма да го направи — напомни й Холстън, макар да знаеше какво има предвид Джанс.
Той самият беше сигурен, че Алисън няма да забърше лещите. И сега, докато седеше на същата тази пейка, си помисли, че разбира през какво е трябвало да премине тя. Имаше по-важни неща от мислите за почистването. Повечето хора, изпратени навън, бяха хванати да вършат нещо нередно и бяха неприятно изненадани да се озоват в тази килия и да очакват само след няколко часа да се изправят пред наказанието си. Когато казваха, че няма да изпълнят онова, за което „са изпратени, те го правеха, изпълнени от желание за мъст. Но Алисън, а сега и Холстън имаха по-големи грижи. Дали щяха да почистят, или не, беше без значение, бяха дошли тук, защото по някакъв ненормален начин искаха да бъдат тук. Единственото, което ги интересуваше, беше любопитството към всичко това. Любопитството към външния свят и към онова, което се крие зад картината, проектирана върху екраните на стените.
— И така, смяташ ли да го направиш, или не? — директно го попита Джанс и отчаянието й беше очевидно.
— Ти самата го каза — сви рамене Холстън. — Всички го правят. Трябва да има някаква причина за това, нали?
Той се престори, че не го е грижа и че не го интересува причината защо почистват, но беше прекарал по-голямата част от живота си и особено последните три години, измъчвайки се над въпроса защо го правят. Това го подлудяваше. И ако отказът му да отговори на кмета причиняваше болка на онези, които бяха убили жена му, то това не го тревожеше особено.
Джанс неспокойно движеше дланите си нагоре-надолу по прътите на решетката.
— Мога ли да им кажа, че ще го направиш? — попита тя.
— Или им кажи, че няма да го направя. Не ме е грижа. Мисля, че им е все едно какъв ще е отговорът.
Джанс не каза нищо. Холстън вдигна поглед към нея и кметът кимна.
— Ако си промениш решението за храната, уведоми заместник Марнс. Той ще остане на бюрото си през цялата нощ, каквато е традицията…
Не беше нужно да го казва. Очите на Холстън се напълниха със сълзи, когато си спомни за тази част от предишните си задължения. Беше зад бюрото, когато преди дванайсет години Дона Паркинс беше осъдена на чистенето и преди осем години, когато беше дошъл редът на Джак Брент. И беше прекарал нощта, вкопчен в решетките, въргаляйки се на пода като пълна развалина преди три години, когато беше настъпило времето на жена му.
Кмет Джанс се обърна да си върви.
— Шериф — промърмори Холстън, докато тя все още го чуваше.
— Моля? — Джанс се спря от другата страна на решетките, а сивите й рунтави вежди бяха надвиснали над очите й.
— Сега е шериф Марнс — напомни й Холстън, — а не заместник.
Джанс почука с кокалче върху прътите на решетката.
— Хапни нещо — посъветва го тя. — Няма да те обиждам, като ти предложа да поспиш малко.
3
— Не може да бъде! — възкликна Алисън. — Скъпи, чуй това. Няма да повярваш! Знаеше ли, че е имало повече от един бунт?
Холстън вдигна поглед от папката, разтворена в скута му. Около него разхвърляните купчини листове покриваха леглото като юрган — купища и купища стари досиета, които да сортира, и нови оплаквания, с които да се справи. Алисън седеше зад малкото си бюро в края на леглото. Двамата живееха в един от апартаментите в силоза, които само на два пъти през изминалите десетилетия бяха намалявани наполовина. В него имаше място и за такива луксозни мебели като бюра и широки легла вместо койки.
— И откъде бих могъл да знам това? — попита я той.
Жена му се обърна и пъхна зад ухото си кичур коса. Холстън посочи с папката към екрана на компютъра й.
— Цял ден разкриваш тайни, които са на стотици години, и аз би трябвало да знам за тях преди теб!
— Просто такъв е изразът — изплези му се тя. — Това е моят начин да те информирам. И защо не си любопитен? Не чу ли какво ти казах току-що?
Холстън сви рамене.
— Никога не съм мислил, че онзи бунт, за който знаем, е бил първият, а просто, че е най-скорошният. Ако съм научил нещо от работата си, то е, че престъпленията и полуделите тълпи никога не са особено оригинални. — Той взе една папка, която лежеше до коляното му. — Да не мислиш, че този е първият крадец на вода в силоза? Или че ще бъде последният?
Столът на Алисън изскърца върху плочките, когато тя се обърна към него. Мониторът върху бюрото зад нея примигваше с фрагменти от данните, които тя беше изтеглила от старите сървъри на силоза — останки от отдавна изтрита и презаписвана безброй пъти информация. Холстън все още не разбираше как действа процесът на възстановяване, както и дали някой, който е толкова умен да го измисли, би бил толкова глупав, че да обича него, но приемаше и двете неща за даденост.