19
Жулиета седеше на пода в килията за задържане с гръб срещу решетката от стоманени прътове, а на екрана на стената срещу нея се виждаше жестокият свят. През последните три дни, докато се опитваше да се научи как да бъде шерифът на силоза, беше изучавала този изглед към външния свят и се беше чудила за какво е цялата врява около него.
Единственото, което виждаше там, навън, бяха монотонни склонове пръст, сиви хълмове, издигащи се към още по-сиви облаци, и процеждащи се лъчи слънчева светлина, които се опитваха без особен успех да осветят земята. Над всичко това духаха ужасни ветрове, чиито лудешки пориви вдигаха спирали от малки облачета пръст и вихрушки, които се гонеха през пейзажа, предназначен само за тях.
За Жулиета в гледката нямаше нищо вдъхновяващо, нищо, което да предизвика любопитството й. Само необитаема пустош, лишена от каквато и да е полезност. Нямаше никакви ресурси, като се изключеше покритата с петна стомана на рушащите се кули, които се виждаха над хълмовете. Без съмнение щеше да излезе по-скъпо тази стомана да бъде нарязана, транспортирана, стопена и пречистена, отколкото просто да бъде изкопана нова руда от мините под силоза.
Забранените мечти за външния свят, който виждаше, бяха тъжни и празни. Бяха мъртви мечти. Хората горе, на върха, които боготворяха тази гледка, не разбираха нищо — бъдещето беше долу. Оттам идваше нефтът, който осигуряваше енергията им. Минералите, които се превръщаха във всички полезни неща, азотът, който обновяваше почвата във фермите. Всеки, който беше сянка в областта на химията или металургията, знаеше това. Онези, които четяха детските книжки, онези, които се опитваха да разбулят загадката на едно забравено и непознаваемо минало, си оставаха заблудени.
Единствената смислена причина, която тя виждаше в тяхната натрапчива мания, беше самото открито пространство — една от характеристиките на пейзажа, която направо я ужасяваше. Може би нещо не беше наред с нея самата, защото тя обичаше стените на силоза и тъмните затворени пространства на дълбоко долу. Дали всички останали бяха луди, защото таяха надежди за бягство? Или на нея й имаше нещо?
Жулиета премести поглед от сухите хълмове и облаците пръст отвън към досиетата, разхвърляни около нея. Това беше недовършената работа на нейния предшественик. Върху коленете й лежеше лъскавата звезда, която още не беше слагала. На една от папките беше сложена манерка в найлонов плик за събиране на улики за многократно използване. Тя изглеждаше достатъчно невинна, след като вече беше изпълнила смъртоносната си задача. Върху плика с черно мастило бяха написани няколко номера, които бяха зачеркнати номера на случаи, които отдавна са били разрешени или изоставени. В единия му край имаше нов номер, който отговаряше на номер на досие, което не беше тук, папка, пълна със страници свидетелски показания и бележки, свързани със смъртта на кмета — жена, обичана от всички, но въпреки това убита от някого.
Жулиета беше виждала някои от тези бележки, но само отдалече. Те бяха написани от ръката на заместник Марнс — ръка, която не пускаше въпросната папка и я стискаше бясно. На няколко пъти беше надниквала към досието през бюрото му и беше видяла, че някои думи са размазани от покапалите върху тях сълзи и хартията се е набръчкала. Редовете, написани между тези изсъхнали сълзи, бяха драсканици и не приличаха на четливите му бележки от другите досиета. Те сякаш пълзяха гневно по страниците. Думите бяха задрасквани и подменяни. Същото ожесточение се усещаше в поведението на заместник Марнс през цялото време и кипящият му гняв беше прогонил Жулиета далеч от бюрото й към килията за задържане. Беше стигнала до извода, че е невъзможно да очакват от нея да седи срещу една така покрусена душа и да разсъждава. Колкото и да беше тъжен, видът на външния свят, който се възправяше пред нея, беше далеч не толкова потискащ.
Килията за задържане беше убежището, където тя убиваше времето между изпълнените със статични смущения обаждания по радиото и разходките до местата, където е имало някакво нарушение. Често просто седеше, подреждаше и преподреждаше папките си в зависимост от това колко тежки смяташе, че са отделните случаи. Тя беше шериф на целия силоз — работа, която не беше изучавала като сянка, но която започваше да разбира. Едно от последните неща, които кмет Джанс й беше казала, се бе оказало по-вярно, отколкото беше очаквала — че хората са като машините. Тя се повреждаха. Тракаха. Можеха да те изгорят или да те осакатят, ако не внимаваш. Работата й беше не само да разбере защо това се случва и кой е виновен, но също и да се ослушва за знаците, че нещо такова предстои да се случи. Да бъдеш шериф, както и да бъдеш механик, означаваше да разбираш изкуството на профилактиката не по-малко, отколкото да умееш да почистваш след възникнала повреда.