Папките, разхвърляни по пода, съдържаха окаяните последни случаи — оплаквания за разправии между съседи, излезли от контрол, доклади за кражби и за източника на отровен домашно приготвен джин и още няколко случая, свързани с неприятностите, предизвикани от този алкохол. Всяко досие изискваше допълнителни проучвания, предварителна подготовка, спускания по стълбата и провеждането на заплетени разговори, при които на Жулиета й се налагаше да отдели лъжите от истината. Докато се подготвяше за работата, тя беше прочела два пъти частта от Пакта, свързана със Закона. Лежеше в леглото си дълбоко долу, изтощена от работата по настройването на главния генератор, и разучаваше правилния начин за картотекиране на папките с досиета, осведомяваше се за опасността от повреждане на уликите. Всичко това беше логично и се припокриваше с част от работата й като механик. Подходът към сцената на местопрестъпление или към някакъв разгорещен спор не беше различен от влизането в помпена зала, където нещо се беше счупило. Винаги някой или нещо имаше вина за случилото се. Тя знаеше как да слуша и да наблюдава, как да задава въпроси за всеки, който е вероятно да има нещо общо с повреденото оборудване, или за инструментите, които са използвани, и как да проследи цялата верига от събития чак до самата й първопричина. Винаги имаше объркващи променливи — не можеш да настроиш една скала, без да развалиш нещо друго, — но Жулиета притежаваше умението, таланта да знае кое е важно и кое може да пренебрегне.
Тя предполагаше, че именно този неин талант заместник Марнс беше забелязал още в началото — търпението и скептицизма, с които тя задаваше поредния глупав въпрос, за да попадне накрая на верния отговор. Фактът, че и преди беше помагала за разрешаването на случай, повдигаше самочувствието й. Тогава не го знаеше и се интересуваше повече от простото правосъдие и личната си скръб, но този случай се бе оказал едновременно интервюто й за работа и обучението й за нея.
Тя вдигна именно това досие отпреди години, с червен печат върху корицата, на който с дебели главни букви пишеше „ПРИКЛЮЧЕНО“. Свали лентата, в която беше увита папката, и прехвърли бележките вътре. Много от тях бяха написани със старателния наклонен почерк на Холстън. Тя беше свикнала да го разпознава от почти всеки документ в бюрото й — бюро, което някога е било негово. Прочете бележките му по неин адрес и си припомни случая, който изглеждаше като очевидно убийство, но всъщност се беше оказал поредица от малко вероятни събития. До този момент беше избягвала да се връща към него и сега старата болка се завърна. Въпреки това си припомни колко успокоително й действаше да се занимава с уликите. Спомни си трескавото си желание да реши проблема и удовлетворението, че е получила отговорите, които да изместят празнотата, причинена от смъртта на любимия й. Процесът напомняше поправянето на машина при работа на допълнителни смени. Тялото я болеше от усилието и изтощението, но това донякъде се притъпяваше от знанието, че проблемът е решен.
Тя остави папката настрани. Още не беше готова да преживее всичко това отново. Взе друго досие и го сложи в скута си, при което едната й ръка докосна месинговата звезда върху коляното й.
Танцуваща сянка върху стенния екран привлече вниманието й. Жулиета вдигна поглед и видя как ниска стена от прах се плисна върху хълма. Слоят от сажди сякаш трептеше на вятъра, докато се носеше към сензорите, които тя беше научена да възприема като много важни, сензорите, осигуряващи й гледка към външния свят, който я плашеше като дете, но за който беше прието да се смята, че си заслужава да бъде видян.
Но сега, когато беше достатъчно голяма, за да разсъждава сама, и бе достатъчно близо до него, за да го види със собствените си очи, тя вече не беше толкова сигурна в това. Манията по почистването на върха едва достигаше до дълбоко долу, където истинското почистване осигуряваше функционирането на силоза и гарантираше живота на всички в него. Но дори и там, долу, на приятелите й в Механичния още от раждането им беше казано да не говорят за външния свят. Това беше доста лесно, когато никога не си го виждал, но сега, когато минаваше покрай него на път за работа и седеше пред тази шир, която никой ум не можеше да проумее, тя разбираше как неизбежно възникват въпроси. Разбираше защо вероятно е важно някои идеи да бъдат унищожавани, преди всички да са се втурнали към изходите, преди върху устните на хората като пяна да избият налудничави въпроси, които биха довели до края на всички тук.