Тя остави папките както бяха и вдигна тази на Холстън — досието, което тя дори не би трябвало да разглежда, но без което не можеше, и отвори вратата на килията. Вместо да се върне в кабинета си, тя първо отиде в другата посока, към жълтата стоманена врата на въздушния шлюз. Надникна през стъклото, разделено на три панела, за десети път през последните няколко дни и си представа как мъжът, когото беше заместила, стои вътре, облечен в един от онези смешно тромави костюми, и чака вратата да се отвори. Какви мисли минаваха през ума на човек, на когото му предстои да бъде прокуден? Едва ли бе просто страх, защото Жулиета достатъчно често го беше изпитвала. Сигурно бе нещо повече от това — някакво единствено по рода си усещане, спокойствие преди болката или безчувственост след ужаса. Тя си каза, че въображението не може да се справи със задачата да проумее необичайните и непознати усещания. Можеше само да намалява и увеличава онова, което вече му е познато. Беше като да разкажеш на някого какво представлява сексът или оргазмът — невъзможно. Но веднъж след като сам го почувстваш, можеш да си представиш различни степени на това усещане.
Беше същото като цветовете. Можеш да опишеш един нов цвят само като използваш вече видените нюанси. Можеш да смесиш познатото, но не можеш да създадеш нещо странно от нищото. Така че навярно само онези, които почистваха, можеха да разберат какво е усещането да стоят там треперещи — или пък без изобщо да са уплашени, — докато очакват смъртта си.
Натрапчивият въпрос защо се усещаше в шепотите из целия силоз. Хората искаха да знаят защо чистачите бяха сторили онова, което бяха сторили, и защо бяха оставили дара на полираните и излъскани сензори на онези, които ги бяха прокудили. Но Жулиета изобщо не се интересуваше от това. Тя разбираше, че те са виждали нови цветове, усещали са неописуемото и може би са изпитвали религиозното чувство, което обзема човек само пред лицето на смъртта. Не беше ли достатъчно хората да знаят, че това се повтаря неизменно всеки път? Проблемът беше решен. Трябваше да го приемат като аксиома. И да се заемат с истинските въпроси, като например какво е усещането човек да премине през това. Точно това беше най-жалкото при табутата — не че хората не могат да копнеят за външния свят, а че дори не им е позволено да съчувстват на чистачите през седмиците след почистването, да се чудят какво е трябвало да изтърпят и да изразят по подходящ начин благодарността и съжалението си.
Жулиета потупа жълтата врата с ъгъла на папката на Холстън и си припомни бившия шериф в по-добрите времена, когато той беше влюбен, бе спечелил лотарията и й разказваше за жена си. Тя кимна на неговия призрак и отстъпи от внушителната метална врата с малките й прозорчета от дебело стъкло. Сега, когато заемаше неговия пост, носеше звездата му и дори седеше в килията му, тя усещаше някаква близост с него. Веднъж беше обичала мъж и знаеше какво е чувството. Беше го обичала тайно, без да включва силоза във връзката им и без да се съобразява с Пакта. Тя също така знаеше и какво означава да загубиш нещо толкова ценно. Ако нейният любим беше там отвън, на хълма, и чезнеше пред погледа й, вместо да подхранва корените, тя можеше да си представи, че ще бъде готова да почиства и че ще иска сама да види тези нови цветове.
Отвори отново досието на Холстън на връщане към бюрото си, към неговото бюро. Той беше мъжът, който знаеше за нейната тайна любов. След като случаят дълбоко долу беше разкрит, му беше казала, че мъжът, чиято смърт разследваха, е бил неин любовник. Може би причината беше в това, че предишните дни непрекъснато беше говорил за жена си. Може би усмивката му, вдъхваща доверие, която го правеше толкова добър шериф, събуди у нея желанието да му разкрие тайните си. Каквато и да беше причината, тя беше признала пред служител на закона нещо, което би могло да й донесе неприятности — една афера, която беше напълно извън правилата и показваше безотговорно отношение към Пакта. И единственото, което каза този мъж, на когото беше поверено опазването на законите, бе „съжалявам“.