Съжаляваше за нейната загуба. И я прегърна. Сякаш разбираше какво сдържа тя в себе си — тази тайна скръб, която се беше втвърдила на мястото, където някога беше пазила скритата си любов.
Уважаваше го заради тази му постъпка.
Сега тя седеше зад неговото бюро, в неговия стол, срещу неговия заместник, който беше обхванал главата си с ръце и гледаше, без да помръдва, отворената, окапана със сълзи папка. На Жулиета й беше необходим само един поглед, за да заподозре, че между него и жената, за която ставаше дума в папката, е имало някаква забранена любов.
— Пет часът е — възможно най-тихо и меко каза Жулиета.
Марнс вдигна лице. Челото му беше почервеняло от дългото притискане в ръцете. Очите му бяха кръвясали, по сивия му мустак блещукаха скорошни сълзи. Изглеждаше толкова по-възрастен, отколкото преди седмица, когато беше дошъл Дълбоко долу да й предлага работа. Завъртя се на стария си дървен стол, чиито крака изскърцаха, сякаш стреснати от внезапното му движение, и погледна времето на часовника на стената зад себе си, затворено под стария пожълтял циферблат. Той кимна мълчаливо към тиктакащата стрелка. Изправи се. За миг гърбът му се приведе, докато той се мъчеше да го изправи. Приглади гащеризона си, пресегна се към папката, нежно я затвори и я пъхна под мишницата си.
— До утре — прошепна той и кимна на Жулиета.
— Ще се видим сутринта — отвърна тя, докато той, олюлявайки се, се отправи към кафетерията.
Жулиета го наблюдаваше как си тръгва, изпълнена със съжаление. Тя разбираше, че зад загубата му се крие любов. Беше мъчително да си го представи в малкия му апартамент, как ридае над папката, седнал на койката, широка колкото за сам човек, докато накрая не потъне в неспокойните си сънища.
Останала сама, тя сложи папката на Холстън върху бюрото си и приближи клавиатурата към себе си. Клавишите отдавна се бяха изтъркали, но през последните години някой старателно беше надписал отново буквите с черно мастило. Сега дори тези направени на ръка надписи бяха избледнели и скоро щеше да се наложи да бъдат повторени. Жулиета трябваше да се погрижи за това — тя не можеше да пише, без да гледа, както го правеха всички онези канцеларски плъхове.
Бавно написа една молба, която трябваше да изпрати долу, в Механичния. След поредния ден, в който не беше свършила кой знае какво, разсейвана от загадката на решението на Холстън, тя осъзна, че няма как да върши работата на този мъж, докато не разбере защо е обърнал гръб на задълженията си и на самия силоз. Това беше досаден детайл, който й пречеше да се съсредоточи върху останалите проблеми. Така че вместо да продължава да се самозаблуждава, тя реши да приеме предизвикателството. Което означаваше, че трябваше да научи повече, отколкото съдържаше тази папка.
Не беше сигурна как точно да получи нещата, от които се нуждаеше, нито как дори да си осигури достъп до тях, но познаваше хора, които можеха да го направят. Именно това й липсваше най-много от дълбоко долу. Там хората бяха като едно семейство — всеки имаше своите полезни умения, които се допълваха и припокриваха. Тя би направила всичко възможно за всеки от тях. И знаеше, че и те биха сторили същото — 'дори биха се превърнали в нейна армия. Това спокойствие й липсваше много и тя имаше чувството, че мрежата от познанства, вдъхваща й усещане за безопасност, е твърде далеч.
След като изпрати искането си, седна и отново отвори папката на Холстън. Той беше добър човек, който знаеше най-съкровените й тайни. Беше единственият, който ги знаеше. И скоро, с божията помощ, Жулиета щеше да разкрие неговите.
20
Отдавна беше минало десет часът, когато Жулиета стана от бюрото. Очите й бяха твърде уморени, за да се взира повече в монитора и да прочете дори още една бележка по случая. Изключи компютъра си, прибра досиетата, спря лампите и заключи вратата на кабинета от външната страна.
Стомахът й изкъркори, докато прибираше ключовете си в джоба, и вече изчезващата миризма на яхния от заешко й напомни, че за пореден път е пропуснала вечерята. Това й се случваше три вечери подред. Три вечери се беше съсредоточила толкова много в работата, която все още почти не знаеше как да върши и за която нямаше кой да я наставлява, че забравяше да се храни. Може би това щеше да е простимо, ако кабинетът й не граничеше с шумната, изпълнена с аромати кафетерия.
Извади отново ключовете си и пресече слабо осветеното помещение, промъквайки се покрай почти невидимите столове, разпръснати между масите. Една млада двойка тъкмо си тръгваше, след като беше откраднала няколко мига в тъмното преди загасването на лампите, на сумрачната светлина от стенния екран. Жулиета им извика да внимават при слизането, защото й се стори, че това трябва да каже един шериф, и те се изкикотиха, когато заслизаха надолу по стълбището. Тя си представи как вече се държат за ръце и как ще откраднат още няколко целувки, преди да стигнат до апартаментите си. Зрелите хора знаеха за тези забранени неща, но си затваряха очите за тях — нещо като подарък от всяко поколение за следващото. За Жулиета обаче беше различно. Тя беше направила същия избор и като зрял човек — да обича без разрешение — и затова по-силно усещаше собственото си лицемерие.