— Мисля, че онези двата ще се разделят. Погледнете там.
Мъжът посочи на стенния екран смесица от черни нюанси, които бяха толкова наситени и дълбоки, че изглеждаха като един цвят. Контурите и оттенъците на сенките, които Жулиета успя да различи, сякаш бяха някаква измама на окото — толкова истински, колкото бяха и призраците. Но тя проследи пръста му, като се чудеше дали той е луд, или пиян, и не се опита да наруши изтощителното мълчание, което последва.
— Там — прошепна той с развълнуван глас.
Жулиета видя проблясък. Светло петно. Все едно някой мигаше с фенерче от далечния край на тъмната генераторна зала. След това то изчезна.
Тя рязко се изправи от стола си и застана близо до стенния екран, питайки се какво ли има там.
Въгленът на мъжа заскърца по листа.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Жулиета.
Мъжът се засмя.
— Звезда — отвърна той. — Ако почакате, може да я видите отново. Тази нощ облаците са тънки и ветровете са силни. Онази, която видяхте, се готви да изчезне.
Жулиета се обърна да види къде е столът й и видя, че мъжът е вдигнал въглена и гледа с присвито око към мястото, където бе проблеснала светлината.
— Как можете да видите каквото и да е било там, навън? — попита тя и отново седна на пластмасовия стол.
— Колкото по-дълго го правиш, толкова по-добре започваш да виждаш през нощта. — Мъжът се наведе над листа и продължи да драска. — А аз го правя от доста време.
— Какво по-точно правите? Просто гледате облаците?
Да, предимно това, за съжаление — засмя се той. — Но онова, което се опитвам да правя, е да видя отвъд тях. Гледайте сега, може пак да успеем да я зърнем.
Тя вдигна поглед към мястото, където се беше появил проблясъкът. Внезапно той се показа отново — точка от светлина като сигнал, идващ от някъде високо над хълма.
— Колко видяхте? — попита той.
— Една — отвърна му тя.
Беше останала почти без дъх от тази нова гледка. Знаеше какво са звездите — думата беше част от речника й, но никога преди това не беше виждала някоя от тях.
— Има и още една слаба встрани от първата. Нека ви я покажа.
Чу се леко изщракване и над скута на мъжа се появи червена светлина. Жулиета видя, че на врата му виси фенерче и краят му е обвит в тънка червена пластмаса. От това лещата му изглеждаше така, сякаш се е запалила, но същевременно излъчваше слаба светлина, която не заслепяваше така очите й както кухненските лампи.
Тя видя, че в скута на мъжа е разстлан голям лист хартия, осеян с точки. Бяха разхвърляни произволно, а около тях имаше решетка от съвършено прави линии. Навсякъде имаше нахвърляни кратки бележки.
— Проблемът е, че те се движат — обясни й мъжът. — Ако тази нощ видя онази там — той потупа с пръст една от точките с по-малка точка до нея, — по същото време утре тя ще бъде малко по-нататък.
Той се обърна към Жулиета и тя видя, че е млад мъж, вероятно наближаващ трийсетте, и доста хубав по онзи спретнат начин, характерен за хората от офисите.
Мъжът се усмихна и добави:
— Беше ми нужно много време, за да разбера това.
Жулиета искаше да му каже, че едва ли е толкова много, като се има предвид възрастта му, но си спомни как се чувстваше като сянка, когато и към нея се бяха отнасяли пренебрежително.
— Какъв е смисълът? — попита тя и видя как усмивката му угасна.
— Какъв е смисълът на всичко? — Той отново насочи погледа си към стената и загаси фенерчето.
Жулиета осъзна, че е задала погрешния въпрос и го е разстроила. И тогава тя се запита дали в онова, което прави той, има нещо незаконно, нещо, което противоречи на табутата. Дали събирането на информация за външността беше нещо различно от това просто да седиш и да зяпаш хълмовете? Тя тъкмо си отбелязваше наум да попита Марнс за това, когато мъжът отново се обърна към нея в мрака.
— Името ми е Лукас — каза той.
Очите й бяха привикнали достатъчно към мрака, за да види ръката му, протегната към нея.
— Жулиета — отвърна тя и я стисна.
— Новият шериф.
Не беше въпрос и, разбира се, той знаеше коя е тя. Изглежда, всички горе на върха знаеха.
— С какво се занимавате, когато не сте тук, горе? — попита тя.
Беше почти сигурна, че това не може да му е работата. Никой не би трябвало да получава читове, задето гледа облаците.
— Живея на горните средни етажи — отвърна Лукас. — През деня работя на компютрите. Идвам горе само когато се вижда добре. — Той включи отново фенерчето и се обърна към нея по начин, който предполагаше, че звездите вече не са най-важното нещо, за което мисли. — Има едно момче от моето ниво, което работи тук в смяната за вечеря. Когато се прибира у дома, ме осведомява какви са били облаците през деня. Ако ми каже, че всичко е наред, идвам тук да си пробвам късмета.