През последните няколко дни доста се говореше за нейното назначение — жена, която беше изчезнала в Механичния като дете, за да се появи внезапно отново и да заеме поста на един от най-популярните шерифи, които историята помнеше. Вниманието, насочено към нея, накара Жулиета да потръпне и тя побърза да се отправи към стълбището. Тя заслиза надолу със скоростта на леко натоварен носач. Краката й отскачаха от стъпалата все по-бързо и по-бързо с темпо, което изглеждаше опасно. Четири етажа стълби по-надолу, след като се промъкна покрай една бавна двойка и между членовете на семейство, които се качваха за закуска, тя стигна до площадката за апартаменти над нейното жилище и мина през двойната врата.
Коридорът зад нея беше оживен и изпълнен със сутрешните гледки и звуци — свистящ чайник, пискливи детски гласове, тропот на стъпки отгоре, сенки, които бързаха да се срещнат със своите създатели, преди да ги последват към работата. По-малките деца неохотно се отправяха към училището, съпрузите си разменяха целувки на праговете, докато децата ги дърпаха за дрехите и изпускаха играчките и пластмасовите си чаши.
Жулиета зави на няколко пъти, криволичейки по коридорите и около централното стълбище, насочила се към другата част на нивото. Апартаментът на заместника беше далече, почти в края. Тя предполагаше, че през годините Марнс на няколко пъти е бил избиран за повишение, но го е отказвал. Когато беше попитала за Марнс Алис, старата секретарка на кмет Джанс, тя беше свила рамене и бе отвърнала, че той никога не е искал и очаквал да бъде нещо повече от втора цигулка. Жулиета предположи, че тя иска да каже, че Марнс никога не е искал да бъде шериф, но се зачуди в колко ли още други области на живота си той прилага същата философия.
Когато стигна до неговия коридор, две закъснели за училище хлапета притичаха покрай нея, хванати за ръце. Те изчезнаха зад ъгъла с писъци и кикот и Жулиета остана сама в коридора. Зачуди се какво да каже на Марнс, за да оправдае слизането си дотук и да обясни безпокойството си. Може би сега беше подходящият момент да го попита за папката, която той явно носеше неизменно със себе си. Можеше да му каже да си вземе почивен ден и да остави на нея да се занимава със службата, докато той разпуска или може би да послъже и да каже, че е била тук във връзка с някакъв случай.
Тя спря пред вратата му и вдигна ръка да почука. Надяваше се, че той няма да сметне това за опит от нейна страна да демонстрира, че му е началник. Просто се тревожеше за него. Това беше всичко.
Тя почука по стоманената врата и зачака той да я покани да влезе. Може и да го беше сторил — през последните дни гласът му се беше превърнал в глухо стържене. Тя почука отново, този път по-силно.
— Заместник? — извика. — Наред ли е всичко там, вътре?
Една жена подаде глава от врата по-нататък по коридора.
Жулиета я позна от училищните междучасия в кафетерията. Беше почти сигурна, че името й е Глория.
— Здравейте, шерифе.
— Здравей, Глория, тази сутрин не си ли виждала заместник Марнс?
Тя поклати глава, пъхна метален шиш в устата си и започна да навива дългата си коса в кок.
— Не съм — смотолеви жената, сви рамене и мушна шиша в кока си, за да задържи косата й на място. — Миналата нощ беше на площадката, изглеждаше като пребит, както обикновено. — Тя се намръщи. — Не се ли появи на работа?
Жулиета отново се обърна към вратата и натисна дръжката. Тя се отвори с лекотата на добре поддържан механизъм. Жулиета я бутна навътре.
— Заместник? Аз съм Джулс. Просто идвам да видя как си.
Вратата се отвори в мрака. Единствената светлина идваше откъм коридора, но тя беше достатъчна.
Жулиета се обърна към Глория.
— Извикай доктор Хикс… Не, по дяволите… — Все още мислеше, че се намира дълбоко долу. — Кой е най-близкият доктор тук, горе? Повикай го!
Тя влетя в стаята, без да чака отговор. В малкия апартамент нямаше много място да се обеси човек, но Марнс някак беше успял да го направи. Коланът беше пристегнат около врата му, а катарамата бе закачена върху горния край на вратата към банята. Краката му бяха върху леглото, но под прав ъгъл, недостатъчен, за да издържат тежестта му. Задникът му беше увиснал под нивото на краката, лицето му вече не беше червено, а коланът се беше впил дълбоко във врата му.