— Оценявам това — отвърна Жулиета.
Тя не беше сигурна кой е уместният отговор, но този й се стори най-малко погрешен.
— Търсех звезди, но не видях нито една — добави тя.
— Няма и да видите. Не и тази нощ. — Мъжът махна към стенния екран. — Това са най-лошият вид облаци.
Жулиета започна да ги изучава, като едва успяваше да ги различи в здрача под последните отблясъци на далечната светлина. Не й се сториха по-различни от които и да е други облаци.
— Трябва да направя едно признание, тъй като вие сте законът и всичко, свързано с него. — Лукас се размърда почти недоловимо на стола.
Жулиета опипа звездата върху гърдите си. Често забравяше коя е.
— Да?
— Знаех, че облаците няма да са подходящи тази вечер. Но въпреки това дойдох.
Жулиета се надяваше, че мракът ще скрие усмивката й.
— Не съм сигурна, че в Пакта се казва нещо за такъв вид лицемерие — каза му тя.
Лукас се засмя. Беше странно колко познато й звучи вече той и колко много й се иска да го слуша. Тя внезапно изпита силно желание да го прегърне, да положи глава на врата му и да заплаче. Почти можеше да усети как тялото й се готви да направи това, макар да не помръдваше. Не можеше да се случи никога. Знаеше това въпреки чувството, което трептеше в нея. Причината беше просто в самотата и в ужаса да държи Марнс в ръцете си, да чувства безжизнената тежест на тяло, което е изгубило онова, което му е вдъхвало живот, каквото и да е било то. Отчаяно се нуждаеше от допир и този непознат беше единственият човек, за когото знаеше поне толкова, че да иска да получи това от него.
— Какво ще се случи сега? — попита той и смехът му заглъхна.
Жулиета без малко не изтърси глупаво „Между нас ли?“, но Лукас й спести това.
— Знаете ли кога ще бъде погребението? И къде? — попита той.
Тя кимна в мрака.
— Утре. Няма семейство, което да трябва да пътува до тук, нито е необходимо разследване. — Жулиета преглътна сълзите си. — Не е оставил завещание, така че възложиха на мен да уредя нещата. Реших да го погребем близо до кмета.
Лукас погледна към стенния екран. За негово облекчение беше достатъчно тъмно, че да не се виждат телата на почистващите.
— Така и би трябвало да бъде — каза той.
— Мисля, че те са били тайно влюбени — изтърси Жулиета. — Дори и да не са били любовници, са били също толкова близки.
— Имаше разни слухове — съгласи се той. — Онова, което не разбирам, е защо са го пазели в тайна. Никой нямаше да го е грижа за това.
Някак си докато седеше в тъмнината с напълно непознат човек, й беше по-лесно да говори за тези неща, отколкото ако беше дълбоко долу между приятели.
— Може би те не са искали хората да знаят — изказа на глас мислите си тя. — Джанс е била омъжена преди. Подозирам, че са решили да се съобразят с това.
— Така ли? — Лукас надраска нещо върху листа си.
Жулиета вдигна поглед, макар да беше сигурна, че няма звезда.
— Не мога да си представя да обичам тайно по този начин призна той.
— На първо място не мога да си представя, че ще ми е нужно нечие разрешение — от Пакта или от бащата на момичето, за да се влюбя — отвърна тя.
— Така ли? А как иначе би могло да стане? Просто които и да е двама души да са заедно по което и да е време, когато им харесва?
— Тя не отговори.
— Как тогава някой изобщо би влязъл в лотарията? — попита той, като продължи предишната си мисъл. — Не мога да си представя как човек би могъл да не го направи открито. Това е тържествен момент, не мислите ли? Такъв е ритуалът — мъжът иска позволение от бащата на момичето…
— А ти нямаш ли си някоя? — прекъсна го Жулиета. — Искам да кажа… Просто питам, защото звучиш така, сякаш имаш ясно мнение по въпроса, но може би не си…
— Още не — отвърна той и я спаси отново. — Останала ми е още малко сила да търпя чувството за вина, което ми внушава майка ми. Всяка година обича да ми напомня колко лотарии съм пропуснал и колко намалява вероятността да гледа внучета. Сякаш не знам какви са статистическите ми шансове. Но, хей, аз съм едва на двайсет и пет.
— Това обяснява всичко — каза Жулиета.
— Ами вие?
Тя за малко не му каза истината. За малко не изтърси тайната си, почти без да я подканят. Сякаш на този мъж, на това момче, което й беше непознато, можеше да му се има доверие.
— Така и не намерих подходящия — излъга тя.
— Не може да бъде — засмя се Лукас с младежкия си смях. — Искам да кажа, на колко години сте? Или е неучтиво да те питам?
Тя почувства вълна на облекчение. Беше помислила, че той ще я пита дали е била с някого.