— Трийсет и четири — отвърна тя. — И доколкото знам, неучтиво е да се пита, но аз никога не съм държала на правилата.
— Каза нашият шериф — рече Лукас и се засмя на собствената си шега.
— Предполагам, че още не съм свикнала с това — усмихна се Жулиета.
Тя се обърна отново към стенния екран и двамата се насладиха на последвалото мълчание. Беше странно да седи с този мъж. Чувстваше се по-млада и някак по-сигурна в негово присъствие или поне по-малко самотна. Тя смяташе, че и той е самотник, нещо като шайба със странен размер, която не пасва на никой стандартен болт. И докато тя беше прекарвала малкото свободно време, което й оставаше, възможно най-далеч, долу в мините, в търсене на красиви камъни, той бе стоял тук, в другия край на силоза, и бе търсил звезди.
— Изглежда, че и за двама ни нощта няма да е особено ползотворна — накрая наруши мълчанието тя и поглади неотворената папка в скута си.
— О, не знам — обърна се към нея Лукас. — Зависи от това за какво сте дошли тук, горе.
Жулиета се усмихна. В отсрещната част на просторното помещение компютърът на бюрото й изпиука едва доловимо. Търсенето в данните на Холстън най-сетне беше приключило и той беше готов да изплюе резултатите.
23
На следващата сутрин, вместо да се качи в кабинета си, Жулиета слезе по петте етажа стълби до долната ферма за погребението на Марнс. За нейния заместник нямаше да има досие, нито разследване, а просто щяха да спуснат старото му и уморено тяло дълбоко в пръстта, където то щеше да се разложи и да подхрани корените. Беше странна мисъл — да стои сред тълпата и да мисли за него като за някой, който ще има или няма да има досие. Беше минала по-малко от седмица, откакто заемаше този пост, и вече гледаше на кафявите папки като на място, където живеят духовете. Имена и номера на досиета. Животи, сведени до двайсетина страници от рециклирана хартия от дървесина, парчета конец и шевове с всякакви цветове, преплетени под черното мастило, с което беше записана тъжната им история.
Церемонията беше дълга, но не създаваше такова усещане. Наблизо, където беше погребана Джанс, купчината пръст все още не се бе слегнала. Скоро двамата щяха да се смесят в растенията и тези растения щяха да се превърнат в храна за обитателите на силоза.
Жулиета прие един узрял домат, докато свещеникът и сянката му обикаляха многолюдната тълпа. Двамата бяха облечени в червен плат и напяваха, докато вървяха. Гласовете им бяха звучни и се допълваха взаимно. Жулиета захапа домата и остави подходящо количество сок да опръска гащеризона й, докато дъвчеше и преглъщаше. Механично усети, че зеленчукът е много вкусен. Беше трудно да му се наслади истински.
Тя наблюдаваше тълпата, когато дойде време пръстта да бъде изсипана обратно в дупката. Двама мъртви от горе за по-малко от седмица. В останалата част на силоза имаше и още двама умрели и това правеше седмицата много лоша.
Или добра, в зависимост от гледната точка. Тя забеляза бездетните двойки, които, преплели ръце, енергично ядяха от плодовете си и пресмятаха наум. Според Жулиета лотариите следваха твърде бързо след смъртните случаи. Тя от край време смяташе, че те трябва да се провеждат на едни и същи дати всяка година, просто за да изглежда, че ще се проведат така или иначе, независимо дали някой е умрял.
Но от друга страна, смисълът на спускането на тялото и откъсването на зрял плод или зеленчук точно над гробовете бе именно в това да се подчертае, че цикълът на живота е тук, че е неизбежен и трябва да бъде приет, ценен и обичан. Човек си отива и оставя себе си като дар за препитанието на останалите и за живота, прави място за следващото поколение. Хората се раждат, стават сенки, на свой ред създават сенки и след това си отиват. Единственото, на което може да се надява човек, е да бъде запомнен от две поколения сенки.
Преди дупката да бъде запълнена напълно, присъстващите пристъпиха към ръба й и хвърлиха вътре остатъците от плодовете и зеленчуците си. Жулиета също пристъпи напред и хвърли каквото беше останало от домата й заедно с градушката от шарени парчета кора и огризки. Един църковен помощник се беше облегнал на твърде широката си лопата и наблюдаваше полета на последните остатъци от плодове и зеленчуци. Той загребваше онези, които не уцелваха, заедно с тъмната плодородна пръст и ги буташе вътре, оформяйки малка могила, която щеше да се слегне с времето и след няколко поливания.
След погребението Жулиета започна да се изкачва обратно към кабинета си. Катеренето й тежеше, макар да се гордееше, че е във форма. Но вървенето и изкачването бяха различен вид упражнения. Не бяха като въртенето на гаечни ключове или разхлабването на заяли болтове и изискваха друг тип издръжливост, не просто да стоиш буден и нащрек още една смяна. Реши, че това изкачване е нещо неестествено. Хората не бяха приспособени за него. Съмняваше се, че са създадени да изкачват повече от едно ниво на силоза. Но в този момент поредният носач прелетя по стълбите край нея и на свежото му лице се мярна бърза усмивка за поздрав. Краката му танцуваха по стоманените стъпала и тя се запита Дали това не е нещо, което просто изисква повече практика.