Когато накрая стигна до кафетерията, беше обяд и помещението беше изпълнено с шумни разговори и тракането на металните вилици върху металните чинии. Купчината сгънати бележки пред вратата на кабинета й беше нараснала. Имаше и едно растение в пластмасова кофа, чифт обувки и малка скулптура, направена от цветни проводници. Жулиета се спря за миг пред колекцията. Тъй като Марнс нямаше семейство, тя предположи, че сама трябва да се заеме с всичко това — да се погрижи вещите да попаднат у онези, които биха ги използвали по най-добрия възможен начин. Тя се наведе и вдигна една от картичките. Беше надписана с цветен молив с неуверени печатни букви. Тя си представи как в този ден учениците от горните класове на началното училище бяха прекарали часовете си по ръчен труд в изработване на картички за заместник Марнс. Това натъжи Жулиета повече от която и да е церемония. Тя избърса сълзите от очите си и прокле учителите, на които им бе дошло наум да забъркат децата в цялата тази гадост.
— Не ги въвличайте в тези неща — прошепна тя на себе си.
Сложи обратно картичката и възвърна хладнокръвието си.
Реши, че заместник Марнс би искал да види това. Той беше човек, който лесно можеше да бъде преценен, бе остарял навсякъде освен в сърцето си — онзи негов орган, който така и не се беше износил, защото той никога не се беше осмелил да го използва.
Жулиета с изненада откри, че в кабинета й я очаква компания. Зад бюрото на заместник Марнс седеше непознат мъж. Той вдигна поглед от компютъра и й се усмихна. Тя се готвеше да го попита кой е, когато Бърнард (за когото отказваше да мисли дори и като за временно изпълняващ длъжността кмет) излезе от килията за задържане с папка в ръка и също й се усмихна.
— Как мина службата? — поинтересува се той.
Жулиета прекоси кабинета и грабна папката от ръката му.
— Моля, не пипайте нищо — каза тя.
— Да не пипам ли? — засмя се Бърнард и намести очилата си. — Този случай е приключен. Имах намерение да го върна в кабинета си и да го прибера в архива.
Жулиета провери досието и видя, че е на Холстън.
— Знаете, че трябва да докладвате на мен, нали? Предполагаше се, че поне ще сте попрехвърлили Пакта, преди Джанс да ви накара да се закълнете в него.
— Ще го имам предвид, благодаря. — Жулиета го остави до отворената килия и отиде при бюрото си.
Пъхна папката в най-горното чекмедже, провери дали устройството за данни все още стърчи от компютъра, след което вдигна поглед към мъжа срещу нея.
— А вие сте?
Той се изправи и столът на заместника изскърца както обикновено. Жулиета се опита да се насили да не мисли повече за него като за стола на Марнс.
— Питър Билингс, госпожо. — Той й подаде ръка и Жулиета я прие. — Аз самият скоро се заклех.
Той хвана един ъгъл на своята звезда и я дръпна от гащеризона си, за да може тя да я види.
— Питър всъщност беше кандидат за вашия пост — натърти Бърнард.
Жулиета се зачуди какво ли иска да каже с това и какъв изобщо е смисълът да го споменава.
— Имате ли нужда от нещо? — попита тя Бърнард. Сетне посочи бюрото си, което беше отрупано с книжа от предишния ден, когато беше прекарала по-голямата част от времето си в работа по делата на Марнс. — Защото, ако имате нужда от нещо, мога да го сложа тук, в една от тези купчини.
— Всичко, което аз ви възложа, отива най-отгоре — отсече Бърнард и стовари ръка върху папката с името на Джанс върху нея. — И ви правя услуга, като се качвам до горе, за да проведем срещата тук, вместо да ви накарам да слезете долу, в моя кабинет.
— За каква среща става дума? — попита Жулиета.
Тя не вдигна поглед към него, а се зае да подрежда документите. Надяваше се, че той ще види колко е заета и ще си тръгне, а тя ще може да запознае Питър с малкото неща, които самата тя беше научила.
— Както знаете, през последните седмици имаше известни… промени. Нещо наистина нечувано, поне от последния бунт насам. И се боя, че ви грози опасност, ако не сме единни.
Той натисна с пръст папката, която Жулиета се опитваше да дръпне, и я прикова върху бюрото.