Тя вдигна поглед към него.
— Хората искат приемственост. Искат да знаят, че утрешният ден до голяма степен ще прилича на днешния. Искат да ги уверят в това. Наскоро имахме почистване и претърпяхме някои загуби, затова настроението е малко тревожно. — Той махна към папките и купищата хартия, които не се събираха върху бюрото на Жулиета и бяха завзели и това на Марнс.
Младият мъж срещу нея погледна предпазливо купчината, сякаш се страхуваше, че върху него ще се изсипят още документи и ще му създадат още работа.
— Ето защо ще обявя мораториум на прошката. Не само за да повдигна духа на целия силоз, но и за да помогна на двама ви да изчистите онова, което се е насъбрало, за да не бъдете затрупани, докато свиквате със задълженията си.
— Да изчистим онова, което се е насъбрало? — повтори Жулиета.
Точно така. Всички онези дребни престъпления поради пиянство. Това за какво е? — Той взе една папка и прочете името върху етикета. — О, какво е сторил Пикенс този път?
— Изял е плъха на съседа си — отвърна Жулиета, — който е домашен любимец.
Питър Билингс се изкикоти. Жулиета присви очи към него, като се запита защо името му й звучи познато. След това си спомни за бележка, която той беше написал в едно от досиетата. Сети се, че този мъж, който на практика беше още хлапе, бе сянка на съдия в силоза. Като го гледаше, не й беше никак лесно да си го представи. Той бе по-скоро от типа хора, които работят в Информационния отдел.
— Мислех си, че отглеждането на плъхове като домашни любимци е незаконно — каза Бърнард.
— Така е. Той е ищецът. За отмъщение е завел иск на свой ред. — Тя порови из папките. — Ето го тук.
— Да видим — рече Бърнард.
Взе и другата папка, вдигна двете заедно и ги пусна в кошчето за боклук. Всички внимателно подредени документи и бележки се разпиляха и се смесиха с купчината от парчета хартия за рециклиране.
— Простено и забравено — каза той и изтупа ръце. — Това ще бъде моят девиз за изборите. Хората имат нужда от нещо такова — да поставят ново начало, да забравят миналото в тези смутни времена и да погледнат към бъдещето!
След тези думи Бърнард я потупа силно по гърба, кимна на Питър и се отправи към вратата.
— Девиз за изборите? — повтори тя, преди той да е успял да излезе.
Дойде й наум, че едно от досиетата, които той предлагаше да бъдат опростени, е онова, в което той е главният заподозрян.
— О, да! — извика Бърнард през рамо, подпря се на касата на вратата и погледна отново към нея. — След дълго обмисляне реших, че за тази работа няма по-квалифициран човек от мен самия. Не виждам никакъв проблем да продължа да изпълнявам задълженията си в Информационния, като същевременно поема и ролята на кмет. Всъщност и без това вече го правя! — Той й намигна. — Приемственост, нали се сещате.
И след това си тръгна.
През останалата част от следобеда Жулиета помагаше на Питър Билингс да навлезе в работата (доста след часа, който той считаше за нормално работно време). Тя най-много се нуждаеше от някой, който да разпределя жалбите и да отговаря по радиостанцията. Това беше старата работа на Холстън — да се занимава с горните четирийсет и осем етажа и да се отзовава на съобщенията за нарушения. Заместник Марнс се бе надявал да види Жулиета да поема тези задължения с нейните по-млади и здрави крака. Освен това беше казал, че една хубава жена може „да е полезна за обществото“. Жулиета смяташе, че намеренията му са били други. Тя подозираше, че Марнс е искал да не му се пречка, за да може да остане насаме с папката и с призрака, живеещ в нея. Разбираше добре това му желание. Затова след като изпрати Питър Билингс да се прибира у дома със списък от апартаменти и търговци, които да посети следващия ден, тя най-сетне разполагаше с време да седне зад компютъра и да види резултатите от търсенето от предишната нощ.
Проверката на правописа беше дала интересни резултати. Не се бяха появили имената, които очакваше, а някакви големи блокове с нещо, приличащо на кодиран текст — безсмислици със странни препинателни знаци, нови редове и вмъкнати думи, които тя разпознаваше, но които изглеждаха не на място. Тези огромни абзаци се намираха в домашния компютър на Холстън и за пръв път се бяха появили преди малко повече от три години. Времето съвпадаше, но онова, което наистина привлече вниманието на Жулиета, беше колко често данните се появяваха в поддиректории, които понякога бяха на десет или повече нива под главната. Сякаш някой си беше направил труда да ги скрие, но бе искал да има множество копия, защото се беше страхувал да не ги загуби.