Тя предположи, че каквото и да се съдържа в тях, то е кодирано. Начупи залъци от малък комат хляб и ги топна в царевичния пастет, докато правеше пълно копие на безсмислиците, за да ги изпрати в Механичния. Имаше няколко души, начело с Уокър, които може би бяха достатъчно умни, за да разберат нещо от този код. Като от време на време похапваше, тя прекара следващите няколко часа в повторно преглеждане на следата, която беше успяла да открие в последните години на Холстън на този пост. Беше трудно да пресее онова, с което се беше занимавал, и да разбере кое е важно и кое не, но подходът й беше като към всяка друга повреда. Защото беше решила, че точно с това си има работа — с повреда. Постепенна и нескончаема. Почти неизбежна. Загубата на съпругата му беше като скъсването на уплътнение или гарнитура. Всичко в живота на Холстън, което беше излязло извън контрол, можеше да бъде проследено почти механично до смъртта на съпругата му.
Едно от първите неща, които осъзна, беше, че компютърът в работата му не съдържаше тайни. Подобно на нея и Холстън явно се беше превърнал в нощна птица и стоеше буден в продължение на часове в своя апартамент. Това беше поредната прилика, която откриваше между него и себе си и тя още повече засилваше маниакалния й интерес към този мъж. Ако се заемеше само с домашния му компютър, можеше да пренебрегне повече от половината информация. Освен това й стана ясно, че той бе прекарвал по-голямата част от времето си в проучване на жена си, точно както Жулиета сега проучваше него. Това беше най-близкото общо нещо, което споделяше с него. Тя ровеше в живота на последния доброволен чистач, така както той самият беше ровил в живота на жена си с надеждата да открие мъчителната причина, накарала един човек да избере забранения външен свят.
И точно тук Жулиета започна да открива следи, взаимовръзката между които беше почти зловеща. Алисън, съпругата на Холстън, изглежда, беше разкрила загадките на старите сървъри. Точно същият метод, благодарение на който данните на Холстън бяха станали достъпни за Жулиета, в даден момент беше разкрил някаква тайна на Алисън, а после и на Холстън. Когато съсредоточи вниманието си върху изтритите имейли между двамата и след като забеляза усиленото общуване по времето, когато тя беше публикувала документ, описващ метод за възстановяване на изтрити данни, Жулиета се натъкна на нещо, за което почувства, че е истинска следа. Все повече се убеждаваше, че Алисън е намерила нещо на сървърите. Проблемът беше да открие какво точно е то и дали изобщо ще го разпознае, дори да го намери.
Тя обмисляше няколко идеи — допускаше даже вероятността Алисън да е била доведена до ярост от изневяра, но Жулиета познаваше достатъчно Холстън, за да знае, че не това е причината. И след това тя забеляза, че всяка следа сякаш водеше до абзаците с безсмислици. Тя продължаваше да търси всякакви извинения, за да избегне този възможен отговор, защото не намираше смисъл в него. Защо Холстън и особено Алисън биха прекарвали толкова време в занимания с всички тези безсмислици? Регистрите показваха, че тя ги е държала отворени в продължение на часове, сякаш бе възможно разбърканите букви и цифри да бъдат прочетени. За Жулиета те изглеждаха като някакъв съвсем нов език.
Тогава какво беше накарало Холстън и жена му да отидат да почистват? Общоприетото предположение в силоза беше, че Алисън е станала неспокойна, побъркала се е от желание да излезе навън, а след това Холстън не е издържал на мъката. Но Жулиета не вярваше в това нито за секунда. Тя не харесваше съвпаденията. Когато разглобеше някоя машина, за да я поправи, и няколко дни по-късно се появеше нов проблем, обикновено единственото, което трябваше да стори, бе да се върне назад към последния ремонт, стъпка по стъпка. Отговорът винаги беше там. Гледаше на тази загадка по същия начин — диагнозата беше много по-проста, ако едно и също нещо бе накарало и двамата да излязат навън.
Тя просто не разбираше какво може да е то. И част от нея се страхуваше, че би могло да докара и нея до лудост.
Жулиета разтърка очите си. Когато погледна отново към бюрото, досието на Джанс привлече вниманието й. Най-отгоре стоеше докладът на доктора за Марнс. Тя го премести встрани и взе бележката отдолу, която Марнс беше написал и оставил върху нощното си шкафче:
„Трябваше да съм аз.“
Жулиета си помисли, че думите са твърде малко. Но нима в силоза бе останал някой, с когото той би могъл да говори? Тя разгледа няколкото думи, но от тях не можеше да изстиска почти никаква информация. Водата в неговата манерка беше отровена, а не в тази на Джанс. Това превръщаше смъртта й в непредумишлено убийство — нов термин за Жулиета. Марнс й беше обяснил още нещо за закона — най-голямото престъпление, което можеха да се надяват да припишат на когото и да било, бе опит за неговото неуспешно убийство, но не и вината за злощастния инцидент, отнел живота на кмета. Което означаваше, че ако успееха да докажат кой е виновникът за случилото се, този човек можеше да бъде осъден на почистване за онова, което не е успял да причини на Марнс, и да получи само пет години условно и труд в полза на силоза за онова, което случайно бе станало с Джанс. Жулиета си помисли, че именно тази изкривена справедливост бе сломила бедния Марнс. Нямаше никаква надежда за истинска справедливост — живот за живот. Тези странни закони, както и мъчителното знание, че той е носил отровата на собствения си гръб, го бяха засегнали силно. Трябваше да живее с мисълта, че е бил носачът на отровата, и с болезнената истина, че едно добро дело, една споделена разходка бе станала причината за смъртта на неговата любима.