Жулиета продължаваше да държи прощалната бележка и се прокле, че не се е досетила какво ще се случи. Тази повреда би трябвало да е предвидима и проблемът би трябвало да бъде решен с малко профилактика. Можеше да говори повече с него, по някакъв начин да му протегне ръка. Но в онези първи дни беше твърде заета да се справя с работата, за да види, че мъжът, който я беше довел горе, бавно се разпада пред собствените й очи.
Блясъкът на иконката на входящата й поща прекъсна тези обезпокоителни мисли. Тя се пресегна към мишката и се порица мислено. Огромният обем данни, който беше изпратила до Механичния няколко часа по-рано, вероятно е бил отхвърлен. Може би информацията беше твърде много, за да бъде изпратена наведнъж. Но после видя, че е получила съобщение от Скоти, нейния приятел в Информационния, който й беше изпратил устройството с данни.
В него пишеше „Ела веднага“.
Беше странна молба. Неясна и все пак злокобна, като се имаше предвид късният час. Жулиета изключи монитора си, взе устройството от компютъра, в случай че дойдат още посетители, и за момент се замисли дали да препаше около кръста си старовремския пистолет на Марнс. Изправи се, отиде до шкафчето с ключовете и прокара ръка по мекия колан, усети вдлъбнатината, където през изминалите десетилетия катарамата беше износвала едно и също място върху старата кожа. Замисли се отново над кратката бележка на Марнс и погледна към празния му стол. Накрая реши да остави пистолета да виси там, където си беше. Кимна към бюрото му, увери се, че си е взела ключовете, и се отправи забързано към вратата.
24
Информационният отдел беше на трийсет и четири нива надолу. Жулиета прескачаше стъпалата толкова бързо, че трябваше да се държи с ръка за вътрешния парапет, за да се пази да не полети към малцината, които се изкачваха нагоре. Близо до шестия етаж подмина носач, който се стресна, че някой го е изпреварил. Когато стигна десетия, вече се чувстваше замаяна от непрекъснатото въртене. Зачуди се как изобщо Холстън и Марнс са успявали да реагират по спешност на неприятностите. Другите два участъка със заместници — този на средните нива и онзи дълбоко долу — бяха удобно разположени близо до самия център на техните четирийсет и осем етажа, мястото им беше далеч по-добро. Стигна до двайсетте, като през това време си мислеше, че нейният кабинет не е идеалното местоположение, за да откликва на повикванията от далечния край на нейния район. Вместо това той беше разположен до въздушния шлюз и до килията за задържане, където се изпълняваха най-суровите наказания в силоза. Изруга по адрес на това решение, когато си помисли за дългия път обратно нагоре.
В горната част на двайсетте тя почти събори един мъж, който не гледаше къде върви. Обгърна го с ръка и сграбчи парапета, като така предпази и двама им от неприятно падане. Той се извини, а тя преглътна ругатнята, която й беше на езика. В следващия момент видя, че е Лукас. Дъската му за писане беше привързана към гърба му, а от джобовете на гащеризона му стърчаха парчета въглен.
— О — каза той, — здравейте.
Усмихна се, когато я разпозна, но усмивката му угасна, когато осъзна, че тя бърза в обратната посока.
— Съжалявам — извини се тя. — Трябва да вървя.
— Разбира се.
Той се отмести от пътя й и Жулиета най-сетне отдръпна ръка от ребрата му. Тъй като не знаеше какво да каже, просто му кимна. Мислите й бяха насочени единствено към Скоти и към спускането, движеше се твърде бързо, за да има възможност да погледне назад.