Когато най-сетне стигна до трийсет и четвъртия, тя поспря на площадката, за да си поеме дъх и да се отърси от замайването. Провери дали звездата е на мястото си, както и дали устройството с данни все още е в джоба й, отвори входната врата към Информационния и се опита да върви така, сякаш трябваше да е тук.
Бързо огледа преддверието. Вдясно от нея имаше конферентна зала, отделена с прозорец. Лампите бяха запалени, макар че беше посред нощ. През стъклото се виждаха няколко глави — вътре имаше среща. Стори й се, че чува гръмкия и носов глас на Бърнард.
Пред нея беше турникетът с ниска степен на сигурност, който водеше към лабиринта от апартаменти, офиси и работилници на Информационния отдел. Жулиета можеше да си представи какво е вътрешното разположение — беше чула, че трите нива са много подобни на Механичния, само дето не беше толкова забавно.
— Мога ли да ви помогна? — попита я млад мъж в сребрист гащеризон, застанал при вратите.
Тя се приближи.
— Шериф Никълс — представи се.
Показа му идентификационната си карта, след това я прекара през лазерния скенер на турникета. Той светна в червено, вратите избръмчаха ядосано и не се отвориха.
— Тук съм, за да се срещна със Скоти, един от вашите техници.
Тя отново сложи картата, но резултатът беше същият.
— Имате ли насрочена среща? — попита мъжът.
Жулиета присви очи към него.
— Аз съм шерифът. От кога трябва да си насрочвам срещи?
За пореден път пробва с картата и вратите избръмчаха по същия начин.
Младият мъж не помръдна, за да й помогне.
— Моля ви, не правете това — каза той.
— Виж, синко, в момента провеждам разследване тук. А ти ме възпрепятстваш.
— Сигурен съм, че сте наясно с особената ни позиция и че вашите правомощия са…
Жулиета остави идентификационната си карта, пресегна се и го сграбчи с две ръце за презрамките на гащеризона. Почти го издърпа през ниския турникет и ръцете й се издуха от жилавите мускули, с които беше разхлабила безброй болтове.
— Чуй ме сега, проклет дребосък, ще мина през този турникет или ще го прескоча и след това ще мина през теб. Трябва да те уведомя, че отговарям директно пред Бърнард Холанд, който изпълнява длъжността кмет и е твой проклет шеф. Ясно ли се изразих?
Очите на хлапето така се разшириха, че се виждаха само зениците му. Той закима с глава.
— Тогава действай — нареди му тя, пусна гащеризона му и го блъсна назад.
Той извади своята идентификационна карта и я прекара през скенера.
Жулиета блъсна турникета и мина покрай него. След това спря.
— Ъъъ, накъде да тръгна по-точно?
Момчето все още се опитваше с трепереща ръка да прибере картата в джоба на гърдите си.
— Ннн-ататък, госпожо. — Той посочи надясно. — Вторият коридор наляво. Последният офис.
— Добро момче — похвали го тя.
Обърна се и се усмихна вътрешно. Изглежда, че същият тон, който стряскаше механиците долу и ги караше да се забързат, тук вършеше точно толкова добра работа. Засмя се, като се сети за довода, който беше използвала — твоят шеф е и мой шеф, така че отваряй. Но както се тресеше от страх, даже да му беше прочела някоя рецепта на Мама Джийн с този тон, пак щеше да мине.
Тя тръгна по втория коридор, размина се с един мъж и една жена в сребристите дрехи на Информационния, които вървяха в обратна посока. Те се обърнаха след нея. В края на коридора имаше офиси и от двете страни и тя не знаеше кой от тях е на Скоти. Първо надникна през отворената врата на единия, но светлините бяха угасени. Тя се обърна към другия и почука на вратата.
В началото не последва отговор, но светлината под вратата намаля, сякаш някой бе застанал от другата й страна.
— Кой е там? — прошепна познат глас зад вратата.
— Отвори проклетата врата — каза Жулиета. — Знаеш кой е.
Дръжката потъна надолу и вратата се отвори с щракане.
Жулиета влезе вътре и Скоти затвори след нея и заключи.
— Видяха ли те? — попита той.
— Дали са ме видели? — невярващо го изгледа тя. — Разбира се, че ме видяха. Как мислиш, че влязох? Има хора навсякъде.
— Но видяха ли те да влизаш тук. — прошепна той.
— Скоти, какво става, по дяволите? — Жулиета започна да подозира, че е бързала по целия път дотук за нищо. — Изпрати ми съобщение, което изглеждаше доста отчаяно, каза ми да дойда веднага. И ето, аз съм тук.
— Откъде получи всички тези неща? — попита той.
Скоти грабна едно руло с разпечатки от бюрото си и го вдигна с треперещи ръце.
Жулиета застана до него. Тя сложи ръка върху неговата и погледна към хартията.