— Просто се успокой — тихо му каза тя.
Опита се да прочете няколко реда и веднага разпозна безсмислиците, които беше изпратила до Механичния по-рано този ден.
— Откъде взе това? — попита тя. — Изпратих го на Нокс преди няколко часа.
Скоти кимна.
— И той го изпрати на мен. Но не е трябвало да го прави. Може да си навлека доста неприятности заради това.
— Шегуваш се, нали? — засмя се Жулиета.
Видя, че не се шегува.
— Скоти, все пак ти изкопира всички тези неща за мен. — Тя отстъпи назад и го погледна сериозно. — Почакай, ти знаеш какви са тези безсмислици, нали? Можеш ли да ги прочетеш?
Той поклати глава.
— Джулс, по онова време не знаех какво копирам за теб. Бяха просто гигабайта с боклуци. Не съм ги гледал. Само ги свалих и ти ги изпратих…
— Защо това е толкова опасно? — попита тя.
— Дори не мога да говоря за него — отвърна Скота. — Не съм готов да почиствам, Джулс. Не съм. — Той й подаде рулото. — Ето. Дори не трябваше да го разпечатвам, но исках да изтрия съобщението. Трябва да го вземеш. Махни го оттук. Могат да ме хванат с него.
Жулиета взе рулото, но само за да го успокои.
— Скоти, седни! Моля те! Виж, знам, че си уплашен, но имам нужда да се успокоим и да поговорим за това. Много е важно.
Той поклати глава.
— Скоти, седни веднага, по дяволите! — Тя посочи стола и Скоти сковано се подчини.
Жулиета седна на ъгъла на бюрото му. Тя забеляза, че леглото му в задната част на стаята е разхвърляно, сякаш някой наскоро е спал в него, и й стана жал за младия мъж.
— Каквото и да е това — тя разтърси рулото хартия, — то е причинило последните две почиствания.
Каза му го така, сякаш ставаше дума за нещо повече от набързо създадена теория, сякаш беше нещо, което знаеше. Може би страхът в очите му й даде тази идея или пък нуждата да се държи уверено, за да го успокои.
— Скоти, трябва да знам какво е. Погледни ме.
Той го направи.
— Виждаш ли тази звезда? — Тя я перна с пръст и звездата глухо иззвъня.
Той кимна.
— Тук не съм твоят началник-смяна, момче. Аз съм законът и това е много важно. Не знам дали си наясно с това, но не може да имаш неприятности, защото си отговорил на въпросите ми. Всъщност си задължен да отговориш.
Той вдигна към нея поглед, донякъде изпълнен с надежда. Очевидно не се досещаше, че тя си измисля. Не лъжеше — никога не би предала Скоти, дори и заради целия силоз, — но беше почти сигурна, че няма такова нещо като имунитет за когото и да било.
— Какво държа в ръката си? — попита тя и размаха разпечатката.
— Това е програма — прошепна той.
— Искаш да кажеш верига за синхронизиране? Като…?
— Не, за компютър. Програмен език. Това е… — Той извърна поглед. — Не искам да го казвам. О, Джулс, искам просто да се върна обратно в Механичния. Ще ми се нищо от това да не се е случвало.
Тези думи сякаш я поляха със студена вода. Скоти не беше просто уплашен — той беше ужасен. Страхуваше се за живота си. Жулиета стана от бюрото, клекна до него и сложи ръка върху неговата, която бе положена върху неспокойно подскачащото му коляно.
— Какво прави тази програма? — попита тя.
Той прехапа устни и поклати глава.
— Всичко е наред. Тук сме в безопасност. Кажи ми какво прави.
— Тя е за дисплей — отвърна той накрая. — Но не за малък дисплей за данни или светодиоден, нито за точкова матрица. Мога да позная, че вътре има алгоритми. Всеки би видял…
Той направи пауза.
— Шейсет и четири битов цвят — прошепна той и се втренчи в нея. — Шейсет и четири бита. Защо на някого биха му трябвали толкова цветове?
— Обясни ми го по-просто — помоли го Жулиета.
Скоти сякаш беше на ръба да полудее.
— Виждала си я, нали? Гледката горе на върха?
Тя наклони глава.
— Знаеш, че работя там.
— Ами и аз съм я виждал, преди да започна да се храня тук, докато се спуквам от работа. — Той прокара ръце през несресаната си светлокестенява коса. — Джулс, тази програма — онова, което държиш — може да направи нещо като онзи стенен екран да изглежда истинско.
Жулиета обмисли думите му и после се засмя.
— Почакай, не е ли това, което трябва да прави? Скоти, там, навън, има сензори. Те просто приемат картините, които регистрират, и след това екранът трябва да покаже гледката, не е ли така? Искам да кажа, че нещо ме обърка. — Тя размаха разпечатаните безсмислици. — Тези неща не вършат ли точно онова, което си мисля, че правят? Да показват това изображение на дисплея?
— Не е нужно нищо такова. — Скоти започна да кърши ръце. — Ти говориш за предаване на изображение. За да направя това, ми е нужно да напиша десетина реда код. Не, тук става дума за създаване на изображения. По-сложно е. — Той сграбчи ръката на Жулиета. — Джулс, това нещо може да създава съвсем нови изображения. Може да ти покаже каквото поискаш.