Той си пое дъх и за миг времето между тях сякаш замря, превърна се в пауза, в която сърцата им не биеха, а очите не мигаха.
Жулиета отново приклекна, като балансираше на върховете на старите си обувки. Накрая отпусна задника си на пода и се облегна на металната облицовка на стената в неговия офис.
— Сега разбираш… — започна Скоти, но Жулиета вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
Никога не й беше минавало през ума, че изображението може да бъде подправено. Но защо пък не? И какъв би бил смисълът?
Тя си представи как съпругата на Холстън е открила това. Вероятно е била поне толкова интелигентна, колкото Скоти — все пак неслучайно тя беше измислила техниката, която той бе използвал, за да установи това. Какво би направила с откритието си? Би го обявила на всеослушание и би предизвикала бунт? Би казала на съпруга си, шерифа? Какво?
Жулиета можеше да каже само какво би направила тя на нейно място, ако беше почти сигурна в теорията си. По природа беше твърде любопитен човек, за да изпитва някакво съмнение какво би сторила. Това би я разяждало отвътре като скърцащ механизъм на херметично затворена машина или като непознатия метод на работа на устройство, което никога не е отваряла. Би грабнала отвертка и гаечен ключ и би надникнала вътре…
— Джулс…
Тя му махна да замълчи. Подробностите от досието на Холстън нахлуваха в паметта й. Бележки за това как Алисън внезапно и почти изневиделица се бе побъркала. Вероятно любопитството я беше отвело там. Освен… освен ако Холстън не е знаел. Освен ако всичко не е било преструвка. Освен ако Алисън не е предпазвала съпруга си от нещо ужасно, скрито под лъжливото було на лудостта.
Но нима на Холстън са му били нужни три години, за да открие онова, което тя е разбрала за седмица? Или вече е знаел и са му били нужни три години, за да събере куража да я последва? Или пък Жулиета имаше някакво предимство, което той е нямал? Тя имаше Скоти. И в края на краищата тя следваше трохите, оставени от някой друг, който беше вървял по други трохи и сам беше оставил много по-лесна и очевидна следа.
Тя вдигна поглед към младия си приятел, който я наблюдаваше разтревожено.
— Трябва да разкараш тези неща от тук — повтори той и хвърли поглед към разпечатките.
Жулиета кимна. Тя се надигна от пода и пъхна рулото в предния джоб на гащеризона си. Трябваше да го унищожи, просто не беше сигурна как да го направи.
— Изтрих моите копия на всичко, което съм получил от теб — каза той. — Няма да гледам нищо повече. И ти трябва да сториш същото.
Жулиета потупа джоба на гърдите си и усети вътре твърдата издутина на флаш паметта.
— И, Джулс, можеш ли да направиш една услуга?
— Всичко, което поискаш.
— Виж дали има някакъв начин да ме прехвърлят обратно в Механичния. Не искам повече да съм тук.
Тя кимна и стисна рамото му.
— Ще видя какво мога да направя — обеща му тя и стомахът й се сви при мисълта, че изобщо бе забъркала бедното хлапе.
25
На следващата сутрин изтощената Жулиета пристигна късно в службата. Ръцете и краката я боляха от късното спускане до Информационния отдел и от безсънната нощ. Беше се мятала и въртяла през цялото време, като се чудеше дали не е отворила кутия, която е било по-добре да остане затворена, и се безпокоеше дали не е повдигнала въпроси, които не обещават нищо друго освен неприятни отговори. Ако отидеше в кафетерията и погледнеше в посоката, в която обикновено избягваше да гледа, щеше да види последните двама чистачи да лежат, почти прегърнати, в извивката на хълма. Дали тези двама влюбени се бяха хвърлили под разяждащия вятър заради същото онова нещо, което Жулиета преследваше в момента? Страхът, който беше зърнала в очите на Скоти, я караше да се чуди дали е била достатъчно предпазлива. Погледна през бюрото към новия си заместник, по-зелен в тази работа дори от нея, докато той въвеждаше данните от едно досие.
— Хей, Питър?
Той вдигна поглед от клавиатурата.
— Да?
— Преди това си бил в Правосъдието, нали? Бил си сянка на съдия?
— Не — той наклони глава на една страна, — бях съдебен помощник. Всъщност допреди няколко години бях сянка в участъка на заместника за средните нива. Исках тази работа, но не се отваряше свободно място.
— Там ли си израснал? Или горе на върха?