— На средните нива. — Той отпусна ръце в скута си и й се усмихна. — Баща ми беше водопроводчик в хидропониката. Почина преди няколко години. Майка ми работи в яслите.
— Наистина ли? Как се казва?
— Ребека. Тя е една от…
— Познавам я. Беше сянка, когато бях дете. Баща ми…
— Работи в горните ясли. Знам. Не исках да казвам нищо…
— Защо не? Хей, ако се страхуваш, че ще станеш мой любимец, то си прав. Сега си мой заместник и аз ще пазя гърба ти.
— Не, не става дума за това. Просто не исках да ми се разсърдите. Знам, че двамата с баща ви не се…
Жулиета му махна да замълчи.
— Той все още е мой баща. Просто се отчуждихме. Кажи на майка ти, че й изпращам поздрави.
— Ще го направя. — Питър се усмихна и се наведе отново над клавиатурата.
— Хей, имам въпрос към теб. Нещо, което не разбирам.
— Разбира се — вдигна поглед той. — Кажете.
— Можеш ли да ми кажеш защо е по-евтино да изпратиш бележка на хартия по носач до някого, отколкото да му изпратиш съобщение по компютъра?
— О, разбира се — кимна той. — За да го изпратиш по компютъра, ще ти струва четвърт чит на символ. Това са си доста пари!
— Не, знам колко струва — засмя се Жулиета. — Но и хартията не е евтина. Нито пък носачите. Обаче изпращането на съобщение по компютъра би трябвало да е практически безплатно, нали се сещаш? Това е просто информация. Тя не тежи нищо.
— Откакто се помня, винаги е било четвърт чит на символ — сви рамене Питър. — Не знам. А и от тук ни отпускат по петдесет чита на ден, плюс неограничен брой спешни съобщения. Не бих се тревожил за това.
— Не се тревожа, просто съм объркана. Искам да кажа, разбирам защо всички не могат да имат радиостанции като онези, които ние носим — защото във всеки момент може да предава само един човек и ефирът трябва да е свободен за спешни случаи, — но човек би си помислил, че всички ние би следвало да можем да изпращаме и получаваме колкото искаме съобщения.
Питър се подпря на лакти и отпусна брадичка върху юмруците си.
— Ами, помислете за разходите за сървърите и електричеството. Това означава ползване на нефт, да не забравяме и цялата поддръжка на проводниците, охлаждането и какво ли не още. Особено ако имаш голям трафик. Сравнете го с това да пресоваш дървесина върху рамка, да я оставиш да изсъхне, да драснеш нещо с мастило върху нея и да я изпратиш нагоре или надолу по човек, който и бездруго отива в същата посока. Не е чудно, че е по-евтино!
Жулиета кимна, но най-вече за да му достави удоволствие. Тя самата не беше толкова сигурна. Не искаше да изразява съмненията си на глас, но не можа да се сдържи.
— Ами, ако причината е различна? Ако някой нарочно ги е направил скъпи?
— Какво? За да прави пари ли? — Питър щракна с пръсти. — За да осигури на носачите работа с пренасянето на съобщения?
— Не — поклати глава Жулиета. — Ами, ако причината е да се затрудни общуването помежду ни? Или поне да бъде по-скъпо. Нали се сещаш — да ни разделят и да ни накарат да пазим мислите си само за себе си.
— Защо някой би искал да направи това? — намръщи се Питър.
Жулиета сви рамене и погледна отново към компютърния си екран, а ръката й се плъзна към рулото, скрито в скута й. Тя си напомни, че вече не живее между хора, на които може да се довери безрезервно.
— Не знам — отвърна тя. — Забрави за това. Беше просто глупава мисъл.
Тя дръпна клавиатурата към себе си и тъкмо вдигаше поглед към екрана, когато Питър пръв забеляза иконката за спешен случай.
— Леле! Още една тревога — обяви той.
Тя се готвеше да натисне примигващата иконка, когато чу Питър да възкликва:
— Какво, по дяволите, става тук?
Тя отвори съобщението на екрана и бързо го прочете, но все още не можеше да повярва на онова, което виждаха очите й. Със сигурност това не беше нормално за тази работа. Със сигурност хората не умираха толкова често. Дали просто преди не беше обръщала внимание, погълната от някой колянов вал или картер?
Разпозна примигващия код над съобщението дори без да й се налага да поглежда в листа за справка. Той й беше станал печално познат. Още едно самоубийство. Името на жертвата не беше посочено, но номера на офиса го имаше. Етажът и адресът й бяха познати. Краката още я боляха от слизането до там.
— Не… — промълви тя и се хвана за ръба на бюрото.
— Искаш ли да…? — Питър се протегна към радиостанцията си.
— Не, по дяволите, не — поклати глава Жулиета.
Тя оттласна стола си от бюрото, събори кошчето за боклук и разпиля по пода досиетата на всички амнистирани. Рулото от скута й се изтърколи между тях.