— И какво тогава, ще ме изгоните обратно в Механичния? Това ли ще направите? Заради някакви измислени обвинения?
— „Изгонвам“ е ужасна дума. Сигурен съм, че не искаше да кажеш това. И не искаш ли да получиш обратно старата си работа? Не беше ли по-щастлива там? Тук, горе, има толкова неща за усвояване, които никога не си изучавала като сянка. А хората, които смятаха, че ти си най-подходяща за тази работа и които — сигурен съм — са се надявали да ти помогнат да свикнеш по-лесно с нея…
Той не довърши и по някакъв начин това беше по-лошо, защото увисналото във въздуха изречение принуди Джулс да го довърши мислено с картината на две могили от прясно натрупана пръст в градините с хвърлените върху тях няколко траурни огризки.
— Ще те оставя да си събереш нещата, които не са нужни като доказателства, и след това може да се отправиш надолу. Стига по пътя да се обаждаш на заместниците ми и да докладваш докъде си стигнала, ние ще оттеглим тази обвинения. Смятай го за удължаване на моя малък… празник на прошката.
Бърнард се усмихна и намести очилата си.
Жулиета скръцна със зъби. Дойде й наум, че никога, през целия си живот, не беше удряла някого в лицето.
И само страхът, че може да не уцели, че няма да го направи както трябва и ще си ожули кокалчетата в стоманената решетка, я възпря да не го направи сега.
Беше минала само седмица, откакто беше пристигнала тук, горе, и Жулиета си тръгваше с по-малко вещи, отколкото беше дошла. Бяха й осигурили син гащеризон от Механичния, който й беше твърде голям. Питър дори не се сбогува с нея — тя си помисли, че е по-скоро от срам, отколкото от гняв или защото я обвинява. Той я съпроводи през кафетерията до стълбите и когато се обърна да стисне ръката му, откри, че той зяпа върховете на обувките си с ръце, пъхнати в гащеризона, и с шерифската значка, закачена под ъгъл отляво върху гърдите му.
Жулиета започна дългото си слизане през цялото протежение на силоза. Нямаше да е толкова физически уморително, колкото изкачването й нагоре, но щеше да е изтощително по други причини. Какво точно се беше случило в силоза и защо? Нямаше как да не се почувства замесена във всичко ставащо и да не поеме част от вината за него. Нищо от това нямаше да се случи, ако я бяха оставили да си седи в Механичния и ако на първо място не бяха идвали да се срещнат с нея. Щеше още да мърмори за настройката на генератора и да будува през нощта, докато чака да настъпи неизбежната повреда и да се възцари хаос, докато се опитват да оцелеят на резервно захранване в продължение на десетилетията, които щяха да са нужни, за да възстановят генератора. Вместо това тя беше станала свидетел на друг вид повреда, при която се изхвърляха не дефектни превключватели, а тела. Чувстваше се зле заради бедния Скоти — обещаващо момче, с толкова много таланти, което си беше отишло, преди да достигне разцвета на силите си.
Тя беше шериф за кратко и звездата стоя на гърдите й едва ли не само за миг. Въпреки това изпитваше непреодолимо желание да разследва смъртта на Скоти. В самоубийството на момчето нещо не беше наред. Разбира се, знаците, че сам е посегнал на живота си, бяха налице. Той се страхуваше да напуска офиса си, но от друга страна, е бил сянка на Уокър и може би беше придобил от стареца навика да живее в усамотение. Освен това Скоти криеше тайни, които бяха твърде тежки за младия му ум, и беше достатъчно уплашен, за да й изпрати съобщение да дойде бързо. Но тя го познаваше като собствената си сянка и знаеше, че той не би се самоубил. Тя внезапно се зачуди дали и Марнс би сторил подобно нещо. Ако сега Джанс беше до нея, дали би настояла Джулс да разследва и двата смъртни случая? Дали би й казала, че и двамата не са самоубийци?
— Не мога — прошепна Жулиета на призрака и накара един изкачващ се носач да се обърне, след като се разминаха.
Запази останалите мисли в себе си. Когато стигна до яслите на баща си, тя спря на площадката и дълго мисли дали да се отбие да го види, което така и не стори по пътя нагоре. Тогава гордостта й беше попречила. А този път я възпря срамът и тя се заспуска надолу по спиралата, далеч от него, укорявайки се, че продължава да мисли за духовете от миналото, които отдавна беше прогонила от спомените си.
На трийсет и четвъртия при входа към Информационния отдел тя отново се зачуди дали да не спре. В офиса на Скоти имаше улики — може би дори такива, които не бяха успели да заличат. Поклати глава. В мислите й вече се оформяше идеята за конспирация. И колкото и да й беше трудно да остави сцената на местопрестъплението зад гърба си, тя знаеше, че няма да й позволят дори да се доближи до неговия офис.