Продължи надолу по стълбището и като се замисли какво е местоположението на Информационния в силоза, си каза, че това не може да е случайност. Трябваше да слезе още трийсет и два етажа, преди да се обади на първия заместник, който се намираше близо до центъра на средните нива. Участъкът на шерифа беше трийсет и три етажа над главата й. Така Информационният се намираше възможно най-далече от който и да е участък в силоза.
Поклати глава при обзелите я параноични мисли. Не така се поставяха диагнозите. Баща й би казал същото.
След срещата с първия заместник около обед и след като беше получила парче хляб и плод с напомнянето да се храни, тя подмина бързо средните етажи. Докато подминаваше горните апартаменти, се чудеше на кое ли ниво живее Лукас и дали изобщо е научил за арестуването й.
Тежестта на изминалата седмица сякаш я дърпаше надолу по стълбището. Гравитацията все едно засмукваше обувките й, а напрежението от работата като шериф бавно се разсейваше с отдалечаването от бившия й кабинет. Колкото повече се приближаваше до Механичния, това напрежение постепенно бе заменено от нетърпението да се върне при приятелите си, макар и засрамена.
Тя се отби да види Ханк, заместника на дълбоко долу, на двайсет и първо ниво. Познаваше го отдавна и вече беше заобиколена от познати лица — хора, които й махаха за поздрав с мрачни лица, сякаш знаеха всяка подробност за времето, което бе прекарала далеч от тук. Ханк се опита да я накара да поостане и да си почине малко, но тя спря само колкото изискваше учтивостта, напълни манерката си и след това се приготви да измине разстоянието от останалите двайсет етажа до мястото, където наистина беше нейният дом.
Нокс изглеждаше зарадван, че тя се връща. Той я пое в задушаващата си прегръдка, като отлепи краката й от пода и издраска лицето й с брадата си. Миришеше на смазка и пот — смесица от миризми, които никога не беше забелязвала дълбоко долу, защото никога не беше успявала да се отърве от тях.
Докато вървеше към старата си стая, беше сподирена от потупвания по гърба, пожелания за всичко най-хубаво, въпроси за горе на върха. Някои хора я наричаха на шега „шерифе“ или с други груби закачливи обръщения, с които беше израснала и с които беше свикнала. Това натъжаваше Жулиета повече от всичко останало. Беше се захванала с нещо и се бе провалила. Въпреки това приятелите й бяха просто Щастливи, че се е завърнала.
Шърли от втората смяна я видя да върви по коридора и я придружи по останалата част от пътя до стаята й. Тя я информира за състоянието на генератора и производителността на новия нефтен кладенец, сякаш просто е била във ваканция. На прага на стаята си Жулиета й благодари и влезе вътре, пристъпи през всички сгънати бележки, пъхнати под вратата. Свали раницата си, пусна я на пода и се сгромоляса в леглото си, твърде изтощена и ядосана на себе си, за да може дори да се разплаче.
Събуди се посред нощ. Малкият дисплей на терминала й показваше времето със зелени квадратни цифри — 2,14 сутринта.
Жулиета седна на ръба на старото си легло, облечена в гащеризона, който не й беше съвсем по мярка, и обмисли положението, в което се намираше. Тя реши, че животът й не е свършил. Просто се чувстваше така. Утре, дори и да не очакваха това от нея, тя щеше да се върне на работа в кладенците и щеше да се грижи силозът да функционира — онова, което умееше да прави най-добре. Трябваше да се върне към тази реалност и да остави останалите идеи и отговорности настрани. И бездруго вече ги чувстваше толкова далечни. Съмняваше се, че дори ще отиде на погребението на Скоти, освен ако изпратеха тялото му долу, да бъде погребано там, където му е мястото.
Тя протегна ръка към клавиатурата, която беше прибрана в процепа й в стенната лавица. Видя, че всичко е покрито със слой мръсотия. Никога преди не го беше забелязвала. Клавишите бяха покрити с мръсотията, която беше донасяла след всяка смяна. Стъклото на монитора беше изцапано със смазка. Тя потисна желанието да забърше екрана и така да размаже лъскавото мазно петно, но реши, че трябва малко по-обстойно да почисти дома си. Сега гледаше на нещата с по-непредубеден и критичен поглед.
Вместо напразно да се опитва да заспи, тя включи монитора, за да провери работните регистри за следващия ден и така да се отърси от мислите за изминалата седмица. Но преди да успее да отвори регистъра на задачите, видя, че в пощенската кутия има повече от дузина нови съобщения. Никога не беше виждала толкова много. Обикновено хората общуваха помежду си, като просто пъхаха под вратите си бележки върху рециклирана хартия — но пък от друга страна, когато новината за арестуването й се е разнесла, тя е била далеч от тук, а оттогава не беше имала достъп до компютър.