Докато разглобяваше повредената помпа, обливана в пръски от по-малката й изпускаща съседка, Жулиета погледна на живота си от новата перспектива, дадена й от разкритията тази сутрин. Силозът беше нещо, което тя никога не беше приемала за даденост. Свещениците казваха, че винаги го е имало, че е бил създаден от грижовния Бог и че всичко, от което някога са имали нужда, им е било осигурено. На Жулиета й беше трудно да повярва в тази история. Преди няколко години тя беше част от първия екип, който сондираше на повече от три хиляди метра и откри нови запаси от нефт. Тя имаше представа за големината и обхвата на света под тях. След това беше видяла със собствените си очи гледката на външността с нейните призрачни, изпълнени с дим образувания, които наричаха облаци и които се търкаляха на учудваща височина. Дори беше зърнала звезда, която според Лукас се намираше невъобразимо далеч. Защо Бог би създал толкова много скала отдолу и толкова много въздух отгоре и само един мизерен силоз помежду им?
Освен това го имаше и разяденият хоризонт, както и картинките от детските книжки, в които сякаш се съдържаше някакъв ключ към загадката. Разбира се, свещениците биха казали, че хоризонтът е доказателството, че на човека не му е съдено да преодолее ограниченията си. А книгите с избледнели шарени страници? На чудноватото въображение на авторите им не трябваше да се обръща внимание, като се имаше предвид колко неприятности бяха причинили те.
Но Жулиета не виждаше в тези книги причудлива фантазия. Беше прекарала детството си в яслите и беше прочитала всяка от тях отново и отново, когато не я гледаха, и нещата в тях и в чудесните пиеси, изпълнявани на пазара, й се виждаха по-смислени от рушащия се цилиндър, в който живееха.
Тя размърда последния воден маркуч, за да го освободи, и започна да отделя помпата от двигателя й. Стоманените стружки предполагаха, че роторът е заминал, което означаваше, че трябва да издърпа вала. Докато вършеше автоматично работата, която беше изпълнявала многократно преди, тя се замисли за хилядите животни, населяващи тези книжки, повечето от които никога не бяха виждани от жив човек. Тя се беше досетила, че единствената измислица е, че те говорят и се държат като хора. В няколко от книжките имаше мишки и кокошки, които правеха такива номера, а тя знаеше, че тези видове са неспособни да говорят. Всички онези други животни вероятно съществуваха някъде или поне бяха съществували. Тя беше убедена до мозъка на костите си в това, може би защото не изглеждаха чак толкова фантастични. Всички те сякаш бяха част от един и същи план, точно както всички помпи на силоза. Човек можеше да види, че едното зависи от другото. Всяка конструкция работеше и онзи, който беше създал една, беше направил и всички останали.
В силоза имаше по-малко смисъл. Той не е бил създаден от Бог — най-вероятно е бил изграден от Информационния отдел. Това беше нова теория, но тя се чувстваше все по-убедена в нея. Те контролираха всички важни части. Почистването беше най-висшият закон и най-дълбоката религия и двете неща бяха преплетени и живееха между стените на Информационния. Освен това той беше на голямо разстояние от Механичния и далеч от обсега на участъците на заместниците — това бяха още улики. Да не говорим за клаузите в Пакта, които на практика им осигуряваха неприкосновеност. И сега идваше откритието за втора верига за доставка и поредица от резервни части, които са така направени, че да не работят, и които бяха причината за липсата на напредък в удължаването на времето за оцеляване навън. Информационният отдел беше създал това място и той ги държеше затворени в него.
Жулиета без малко не започна да оголва един болт — толкова беше развълнувана. Обърна се да погледна към Керил, но младата жена вече си беше тръгнала, а кръпката на мястото, което беше ремонтирала, беше по-тъмносива и щеше да остане такава, докато не изсъхнеше и не станеше неразличима от останалата зидария. Жулиета вдигна очи и огледа тавана на помпената зала, по който преминаваха проводници и тръби, преплитаха се над главата й и изчезваха в стените. Няколко тръби за пара бяха скупчени от едната страна, за да не разтопят някой кабел. На една от тях хлабаво беше намотана термоизолационна лента. Тя си помисли, че скоро ще трябва да я подменят. Тази лента беше на десет или двайсет години. Тя се сети за открадната лента, която я беше забъркала в толкова неприятности, и си каза, че ще е истински късмет, ако тази лента успееше да издържи и двайсет минути там, горе.