Марш, както и Ханк се опитаха да разговарят с нея за незначителни неща, но единственото, за което Жулиета можеше да мисли, бе, че те грешат ужасно. Че злото е пуснато да вилнее на воля, а тя просто си мълчи.
В участъка на заместника от средните нива я сложиха във вече позната килия, точно като онази на Ханк дълбоко долу. Нямаше стенен екран, а само рафтове, направени от грундирани блокове от сгур. Тя се строполи на леглото още преди той да е заключил вратата и остана да лежи там сякаш с часове, в очакване нощта да настъпи и да бъде заменена от зората, а после новият заместник на Питър да дойде и да я съпроводи нагоре в последната част от пътуването й.
Тя често поглеждаше към китката си, но Ханк беше конфискувал часовника й. Той вероятно дори не знаеше как да го навие. Накрая механизмът щеше да се развали и щеше да се превърне в дрънкулка — нещо безполезно, което можеше да бъде носено наопаки заради красивата каишка.
Това я натъжи повече, отколкото би трябвало. Тя разтри голата си китка, като умираше от желание да разбере колко е часът, когато Марш се върна и й каза, че има посетител.
Жулиета седна на койката и залюля крака. Кой от Механичния би дошъл до средните нива?
Когато Лукас се появи от другата страна на решетките, бентът, който задържаше всичките й емоции, почти се пропука. Усети как вратът й се стегна, челюстите я заболяха от усилието да сподави риданията си, а празнотата в гърдите й за малко не се спука и пръсна. Той се хвана за решетките и опря глава в тях. Слепоочията му докосваха гладката стомана, а на лицето му се появи тъжна усмивка.
— Здравей — каза той.
Жулиета едва го позна. Беше свикнала да го вижда на тъмно, а когато се сблъскаха на стълбището, бързаше. Беше поразителен мъж. Очите му бяха по-стари от лицето, светлокестенявата му коса беше залепнала назад от потта от (както предположи тя) бързото му слизане дотук.
— Не беше необходимо да идваш — бавно и тихо рече тя, за да се удържи да не се разплаче.
Онова, което наистина я натъжаваше, беше някой да я види в това състояние — някой, за когото тя започваше да осъзнава, че я е грижа. Унижението беше твърде голямо.
— Ще се преборим с това — увери я той. — Приятелите ти събират подписи. Не се предавай.
Тя поклати глава.
— Няма да стане — каза му тя. — Моля те, не се надявай. — Тя отиде до решетките и ги хвана на няколко сантиметра под неговите ръце. — Ти дори не ме познаваш.
— Знам, че това са глупости… — Той се извърна настрани, по бузата му се стече сълза и той добави с дрезгав глас: — Още едно почистване? Защо?
— Защото това искат — отвърна Жулиета. — Нищо не може да ги спре.
Ръцете на Лукас се плъзнаха надолу по решетките и хванаха нейните. Жулиета не можеше да ги освободи, за да избърше страните си. Опита се да наведе глава и да използва рамото си.
— Онзи ден бях тръгнал да те видя… — Лукас поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Исках да те поканя да излезем…
— Недей — помоли го тя. — Лукас, не прави това. i — Казах на майка си за теб.
— О, за бога, Лукас…
— Това не може да се случва — поклати глава той. — Не можеш. Не можеш да си отидеш.
Когато отново вдигна поглед, Жулиета видя, че в очите му има повече страх, отколкото дори тя изпитваше. Тя освободи едната си ръка и откопчи неговата ръка от другата. Отблъсна го.
— Трябва да ме оставиш — заяви тя. — Съжалявам. Просто си намери някого. Не свършвай като мен. Не чакай…
— Мислех си, че съм намерил някого — жално каза той.
Жулиета се обърна, за да скрие лицето си.
— Върви си — прошепна тя.
Стоеше неподвижна, усещаше присъствието му от другата страна на решетките — това момче, което знаеше за звездите, но не знаеше нищо за нея. Тя чакаше и чуваше как той ридае, докато самата тя тихо плачеше. Накрая чу стъпките му по пода да се отдалечават тъжно.
След това тя прекара поредната нощ в студената койка, поредната нощ, в която не знаеше за какво е арестувана и в която мислеше за вредите, които несъзнателно бе причинила. На следващия ден беше последното изкачване през територията на непознати хора. Сподиряна от шепоти за двойното почистване, Жулиета отново изпадна в транс и просто местеше единия си крак, а после другия.
Когато стигнаха горе, тя се нанесе в познатата килия, след като мина покрай Питър Билингс и старото си бюро. Придружителят й се отпусна в скърцащия стол на заместник Марнс и се оплака, че е изтощен.