Жулиета можеше да почувства черупката, която се беше образувала около нея по време на трите дълги дни — този твърд емайл от вцепенение и нежелание да повярва в случващото се. Хората не говореха по-тихо, а просто й звучаха така. Не се дърпаха встрани от нея, а просто й изглеждаха по-далечни.
Тя седеше на самотното легло и слушаше как Питър Билингс я обвинява в заговор. Устройството за данни беше пъхнато в найлонов плик като домашна рибка, която беше изгълтала всичката си вода и сега лежеше мъртва. Някак бяха успели да го извадят от пещта за горене на смет. Краищата му бяха почернели. Рулото, което само донякъде беше рециклирано, стоеше разгърнато. Бяха изброени и подробностите от нейното компютърно търсене. Тя знаеше, че по-голямата част от онова, което са намерили, е информацията от Холстън, а не нейната. Не беше сигурна дали има смисъл да им казва това. Вече имаха достатъчно доказателства за няколко почиствания.
Докато Питър изброяваше прегрешенията й, до него стоеше съдия в черен гащеризон, сякаш наистина беше тук, за да реши съдбата й. Жулиета знаеше, че решението вече е било взето, както и кой го е взел.
Името на Скоти беше споменато, но тя не разбра контекста. Може би бяха открили имейла в неговата поща. А може би щяха да й припишат и неговата смърт, просто за всеки случай. Върху труповете се редяха нови трупове и така нямаше опасност тайните да бъдат разкрити.
Тя не слушаше, а гледаше през рамо малкото торнадо, което се беше образувало в равнината и сега се носеше към хълмовете. Когато се сблъска с полегатия склон, то най-сетне се разпръсна, разпадна се като толкова много чистачи, които бяха изхвърлени на разяждащия вятър и бяха оставени да чезнат.
Бърнард изобщо не се появи. Джулс така и не разбра дали защото е твърде уплашен, или твърде самодоволен. Тя погледна надолу към ръцете си, към тънките следи от смазка под ноктите си и разбра, че вече е мъртва. По някакъв начин това беше без значение. Преди нея имаше поредица от мъртъвци и след нея щеше да има друга. Тя просто беше част от променливото настояще — зъбно колело в машината, което се върти и скърца с металните си зъбци, докато не се износи и парчетата от нея се разлетят, причинявайки още щети, докато не се наложи да бъде прокудена, премахната и заменена с някой друг.
Пам й донесе от кафетерията овесена каша и пържени картофи — любимото й ядене. Когато ги остави пред решетките, от тях се надигаше пара. През целия ден от Механичния по носачи пристигаха бележки, които й предаваха. Тя се радваше, че никой от приятелите й не я посети. Посланията им бяха предостатъчни.
Очите на Жулиета плачеха, но останалата част от тялото й беше твърде вцепенена, за да трепери или да ридае. Тя четеше милите бележки и сълзите капеха върху краката й. Тази от Нокс беше просто извинение. Тя си помисли, че той по-скоро би убил или би сторил нещо друго (дори да го прокудеха заради това), отколкото безпомощно да съжалява цял живот, както се казваше в бележката. Други й изпращаха духовни послания, обещания да се срещнат с нея от другата страна и цитати, които бяха запомнили от книгите. Шърли я познаваше може би най-добре и изпращаше актуална информация за генератора и новата центрофуга за рафинерията. Казваше й, че там всичко ще е наред до голяма степен благодарение на нея. Това изтръгна от Жулиета немощни ридания. Тя поглади с пръсти написаните с въглен писма и така прие в себе си мрачните мисли на приятелите си.
Последна остана бележката от Уокър, единствената, която не можеше да разбере. Докато слънцето залязваше над суровия пейзаж и вятърът утихваше за през нощта, позволявайки прахът да се слегне, тя четеше думите му отново и отново и се опитваше да разбере какво е искал да каже.
Джулс —
Не се страхувай. Сега е време да се смееш. Истината е шега, а в Снабдяването ги бива.
— Уок
Не беше сигурна как е заспала, а само че се събуди и намери бележките, разпилени около леглото като олющени парчета боя. През нощта през решетките бяха мушнати още съобщения. Жулиета извърна глава и надникна в мрака, осъзнала, че там има някой. От другата страна на решетките стоеше мъж. Когато тя се размърда, той се отдръпна, а венчалната му халка иззвънтя при допира с метала. Тя бързо се надигна от леглото и се втурна към решетките все още сънена. Сграбчи ги с треперещи ръце и се втренчи в мрака, докато фигурата се разтопяваше в тъмното.
— Татко…? — извика тя и протегна ръце през решетките.
Но той не се обърна. Високата фигура ускори крачка и изчезна в празнотата като мираж, далечен като детски спомен.