Следващият изгрев беше гледка, която си заслужаваше да се види. Имаше рядко наблюдавано разкъсване в ниските тъмни облаци, което позволи на лъчи от златен дим да се плъзнат косо към хълмовете. Жулиета лежеше в койката си и следеше как полумракът отстъпва пред светлината. Беше подложила ръце под бузата си. От другата страна на решетките се носеше миризмата на студената, недокосната овесена каша. Тя се замисли за мъжете и жените в Информационния отдел, които бяха работили през изминалите три нощи, за да направят костюм специално за нея с развалените части от Снабдяването. Костюмът щеше да издържи точно толкова, колкото да извърши почистването, но не повече от това.
Въпреки цялото мъчение на изкачването с белезници и нощите на вцепенено примирение мисълта за самото почистване не я бе занимавала досега, до самата сутрин на деня, в който трябваше да изпълни това задължение. Беше напълно сигурна, че няма да го направи. Знаеше, че всеки чистач е казвал същото и че на прага на смъртта е преживявал някаква магическа трансформация и въпреки това е изпълнявал дълга си. Но тук, горе, тя нямаше никого, за когото да почиства. Не беше първият чистач от Механичния, но беше твърдо решена да е първата, която ще откаже.
Тя каза само това, когато Питър я отведе от килията до онази жълта врата. Вътре чакаше техник от Информационния, който се занимаваше с последните настройки по костюма й.
Жулиета слушаше указанията му с безстрастна незаинтересованост. Тя видя всички слабости на костюма. Осъзна, че ако не беше толкова заета да работи по две смени в Механичния, за да няма наводнения, за да има нефт и захранване, щеше да направи по-добър костюм и насън. Тя огледа шайбите и уплътненията, идентични с онези, които се използваха в помпите, но тя знаеше, че са проектирани да се повредят. Знаеше и че блестящият слой от термоизолационна лента, положен в застъпващи се ивици, за да се получи външният пласт на костюма, умишлено е по-некачествен. Тя без малко не посочи всички тези подробности на техника, докато той й обясняваше, че получава най-новото и най-доброто. Той дръпна ципа, сложи й ръкавиците, помогна й с обувките и й обясни номерацията на джобовете.
Жулиета си повтаряше мантрата от бележката на Уокър: Не се страхувай. Не се страхувай. Не се страхувай.
Сега е време да се смееш. Истината е шега, а в Снабдяването ги бива.
Техникът провери ръкавиците й и капаците с велкро над циповете, докато Жулиета продължаваше да размишлява над бележката на Уокър. Защо беше написал „Снабдяване“ с главна буква? И дали изобщо беше запомнила съобщението правилно? Вече не беше сигурна. Обвиха с лента едната й обувка, а после другата. Този спектакъл я накара да се разсмее. Беше толкова безсмислено. Трябваше да я погребат във фермите с пръст, където тялото й наистина можеше да послужи за нещо полезно.
Последен трябваше да бъде поставен шлемът. Техникът я накара да го подържи, докато той нагласяваше яката от метален пръстен около врата й. Тя сведе поглед към отражението си във визьора. Очите й бяха празни и по-стари, отколкото ги помнеше, и въпреки това по-млади, отколкото ги чувстваше. Накрая шлемът беше сложен и светлината в стаята намаля през тъмното стъкло. Техникът й напомни за одухването с аргон и за обгарянето след това. Трябваше да излезе бързо навън или щеше да умре вътре от далеч по-мъчителна смърт.
Той я остави да обмисли думите му. Жълтата врата зад нея иззвъня и се затвори, а колелото от вътрешната й страна се завъртя, сякаш задвижено от призрак.
Жулиета се замисли дали просто да не остане и да умре в пламъците, за да не позволи на духовното пробуждане да я убеди. Какво ли щяха да кажат в Механичния, когато историята за това се разнесе из силоза? Знаеше, че някои щяха да са горди с твърдоглавието й. Други щяха да са ужасени, че си е отишла по този начин — с кости, изпепелени в огнения ад. Неколцина вероятно дори биха сметнали, че не е била достатъчно смела, за да направи първата крачка навън, и че е пропиляла възможността да види външния свят със собствените си очи.
Костюмът й се набръчка, когато помещението се изпълни с аргон, създаващ достатъчно налягане, за да възпрепятства временно нахлуването на външните токсини. Тя осъзна, че почти против волята си влачи крака към вратата. Когато тя се открехна, полиетиленовата обвивка на стаята прилепна към всички тръби и към ниската пейка и Жулиета разбра, че краят е настъпил. Вратата се отвори и силозът се разпука като грахова шушулка, а пред нея се разкри гледка към външността през маранята на кондензиращата се пара.
Единият й обут крак пристъпи през този процеп, последван от другия. И Жулиета излезе в света, твърдо решена да направи всичко посвоему. Тя го видя за пръв път със собствените си очи, макар и през ограничения си визьор — това парче стъкло, за което внезапно осъзна, че е с размер от приблизително осем на два инча.