30
Бърнард наблюдаваше почистването от кафетерията, а неговите техници бяха сложили оборудването си в кабинета на Питър. По навик гледаше почистванията сам, техниците рядко се присъединяваха към него. Те извлякоха оборудването си от кабинета и се отправиха към стълбището. Понякога Бърнард се срамуваше от суеверията и страховете, които подхранваше дори у собствените си хора.
Първо шлемът, а после и блестящият призрак на Жулиета Никълс се появиха над земята. Тя се отправи с тежки стъпки нагоре по рампата, движенията й бяха сковани и колебливи. Бърнард погледна часовника на стената и взе чашата си със сок. Той се облегна, за да види дали ще успее да прецени реакцията на поредния чистач на онова, което съзира — ясен, ярък и чист свят, изпълнен с живот. Свежият бриз разлюляваше тревата, отвъд хълмовете се мержелееше акропол.
През живота си беше наблюдавал повече от десетина почиствания и неизменно се наслаждаваше на този първи пирует, докато оглеждаха заобикалящия ги свят. Беше виждал мъже, оставили семействата си, да танцуват пред сензорите, да махат с ръце на близките си, сякаш ги канеха да излязат навън и безполезно се опитваха да разкажат с някаква пантомима на отсъстващата публика за цялата лъжлива красота, която се появяваше на екраните на техните визьори. Беше виждал хора да протягат лудешки ръце към летящите птици, като ги бъркаха с насекоми, защото те бяха толкова близо до лицата им. Един от чистачите дори се беше върнал надолу по рампата и вероятно беше удрял по вратата, сякаш за да даде някакъв сигнал, преди накрая да се заеме с почистването. Как другояче биха могли да бъдат оценени тези разнообразни реакции освен като напомняне, че системата работи? Че независимо от индивидуалната психология гледката на осъществяването на всичките им измамни надежди в крайна сметка караше чистачите да свършат онова, което се бяха зарекли, че няма да направят.
Може би затова кмет Джанс не можеше да понася да гледа. Тя нямаше представа какво виждат и чувстват те и на какво реагират. Тя идваше на следващата сутрин с чувствителния си стомах, гледаше изгрева и скърбеше посвоему, а останалата част от силоза я оставяше за малко насаме. Но Бърнард ценеше тази трансформация, тази заблуда, която той и предшествениците му бяха изпипали до съвършенство. Той се усмихна и отпи от пресния плодов сок, докато наблюдаваше как Жулиета се олюляваше, подведена от онова, което виждаше, и се опитваше да се съвземе. Върху лещите на сензорите имаше съвсем тънък слой мръсотия, който дори не беше необходимо да бъде търкан кой знае колко, но от двойните почиствания в миналото Бърнард знаеше, че тя така или иначе ще го направи. Досега всички го бяха правили.
Той отпи още една глътка и се обърна към кабинета на шерифа, за да види дали Питър е събрал достатъчно кураж, за да дойде да гледа, но вратата беше притворена почти докрай. Възлагаше големи надежди на това момче. Днес беше шериф, а един ден може би щеше да стане кмет. Бърнард можеше да се задържи на тази длъжност за кратко, вероятно за два мандата, но знаеше, че мястото му е в Информационния и че тази работа не е за него. Или по-скоро, че е далеч по-трудно да бъде намерен заместник, който да изпълнява другите му задължения.
Той извърна поглед от кабинета на Питър, насочи го отново към гледката навън и за малко не изпусна картонената си чаша със сок.
Сребристата фигура на Жулиета Никълс вече крачеше нагоре по хълма. Мръсотията по сензорите си оставаше.
Бърнард рязко се изправи и събори стола си назад. Той залитна към стенния екран, сякаш почти се готвеше да я последва.
Той смаяно наблюдаваше как тя стигна до онзи тъмен ръб и спря за момент до неподвижните фигури на другите двама чистачи. Бърнард отново погледна часовника. Всеки момент щеше да се случи. Всеки момент. Тя щеше да се строполи и да започне да опипва шлема си. Щеше да се претърколи по прашната земя, вдигайки облаци пръст, и да се запремята надолу по склона, докато накрая не замре неподвижно.
Но стрелката продължи да тиктака, а Жулиета все така вървеше. Тя подмина двамата чистачи и продължи да се изкачва енергично. Отмерените й крачки я изведоха високо горе на хълма, където тя застана и огледа онова, което виждаше, каквото и да беше то, преди да изчезне от погледа, колкото и невъобразимо да бе това.