Задната част на сървъра се отвори и се разкриха почти празните му вътрешности. Бърнард мушна обратно ключа в гащеризона си и дръпна встрани задния панел от черна стомана. Металът беше ужасно горещ. В сървъра беше закачен калъф от плат. Бърнард го отвори, бръкна вътре и извади пластмасови слушалки. Сложи ги на ушите си, настрои микрофона и размота кабела.
Каза си, че може да контролира случилото се. Той беше началникът на Информационния. Беше кметът. Питър Билингс беше негов човек. Хората харесваха застоя и той можеше да поддържа илюзията за него. Те се страхуваха от промените и той можеше да ги прикрие. След като заемаше и двете длъжности, кой можеше да му се противопостави? Кой беше по-квалифициран от него? Щеше да обясни случилото се. Всичко щеше да е наред.
Въпреки това той беше силно изплашен, докато търсеше правилния вход, за да включи в него кабела. В слушалките веднага се чу пиукане, докато връзката се осъществяваше автоматично.
Все още можеше да ръководи Информационния от разстояние и да се погрижи това никога да не се повтаря и да не се налага да докладва за него. Всичко беше под контрол. Повтаряше си го, докато в слушалките се чу прещракване и пиукането спря. Той разбра, че някой е вдигнал, макар че не се чу никакъв поздрав. Усети раздразнение в мълчанието, надвиснало от другата страна.
На Бърнард също не му беше до закачки. Той пристъпи по същество.
— Силоз едно? Тук е силоз осемнайсет. — Той облиза потта по устните си и нагласи микрофона, внезапно усетил, че дланите му са студени и лепкави и че му се пикае. — Ние, ъъъ… може да имаме, ъъъ… малък проблем тук…
Четвърта част
31
Вървяха дълго време, а на нея й се струваше дори безкрайно дълго. Макар че Жулиета рядко пристъпваше с крачетата си, имаше чувството, че с родителите й вървят от седмици. За нетърпеливата младост всички неща се случват твърде бавно и всяко чакане е истинско мъчение.
Тя беше на раменете на баща си, вкопчила се в брадичката му, и краката й така бяха стиснали врата му, че почти щеше да го задуши. Беше толкова на високо, че трябваше да навежда глава, за да не се удари в стъпалата над себе си, и в очите й влизаше ръжда на прах.
Жулиета примигна и изтри лицето си в косата на баща си. Колкото и да беше развълнувана, повдигането и спускането върху раменете на баща й я приспиваше и беше невъзможно да остане будна. Когато той се оплака, че го я заболял гърбът, майка й я носи няколко нива, опряна в хълбока й. Жулиета беше преплела пръсти около врата й, главичката й се люлееше и тя се унасяше в сън.
Шумовете на пътуването й харесваха, звукът от стъпките и ритмичната песен на разговорите между майка й и баща й, които бъбреха за нещата, които обсъждат възрастните. Гласовете им се приближаваха и отдалечаваха, докато тя заспиваше и събуждаше отново и отново.
Пътуването се превърна в мъгла от смътни спомени. Тя се събуди от квичене на прасетата, което се чуваше през някаква отворена врата, после в просъница забеляза, че обикалят градина, а накрая се разбуди напълно от уханието на нещо сладко и се нахрани. Не беше сигурна дали това е обяд или вечеря. В онази нощ, докато се плъзгаше от ръцете на баща си в тъмното легло, тя почти не се размърда. Събуди се на следващата сутрин до братовчед, когото не познаваше, в апартамент, който беше почти същият като онзи, в който живееше. Беше краят на седмицата. Разбра това, когато видя, че децата си играят шумно в коридора, вместо да се приготвят за училище. След студената закуска тя отново се озова на стълбището с родителите си и усещането, че са пътували цял живот, а не само един ден, се завърна. Тогава отново дойдоха дремките и нежният начин, по който те заличаваха времето.
След още един ден пристигнаха на площадката на стотния етаж в бездънните дълбини на силоза. Тя сама извървя последните крачки, хванала за ръка майка си и баща си, които й обясняваха значението на случващото се. Казаха й, че сега тя е на място, наречено „дълбоко долу“. Долната една трета. Те й помогнаха да запази равновесие на колебливите си крачета, когато тя се олюля на последното стъпало на стълбището от деветдесет и деветия към стотния етаж. Баща й посочи невероятния трицифрен номер, изписан с боя над отворения и оживен вход: 100.
Двете кръгчета очароваха Жулиета. Те бяха като широко отворени очи, виждащи света за пръв път. Каза на баща си, че вече може да брои до толкова.
— Знам, че можеш — отвърна той. — Това е, защото си ми такава умница.