Тя последва майка си към пазара, стиснала с две ръце силната и груба ръка на баща си. Навсякъде имаше хора. Беше шумно, но по приятен начин. Въздухът беше изпълнен с радостна глъч, защото хората повишаваха гласове, за да бъдат чути — точно както в класната стая, когато учителя го нямаше.
Жулиета се страхуваше да не се загуби, затова се залепи в баща си. Изчакаха, докато майка й направи размяна за обяд. Това означаваше да се отбият на поне десет сергии (както се стори на Жулиета), за да съберат няколкото неща, от които майка й се нуждаеше. Баща й убеди един мъж да я пусне през оградата да погали заек. Козината му беше толкова мека, че сякаш я нямаше. Жулиета уплашено дръпна ръка, когато животното обърна глава, но то само дъвчеше нещо невидимо и я погледна отегчено, както й се стори.
Пазарът продължаваше сякаш до безкрайност. Той се извиваше и краят му не се виждаше, дори когато наоколо й нямаше разноцветни крака на възрастни, които да й закриват гледката. От двете страни имаше тесни тунели, пълни с още сергии и палатки, които създаваха лабиринт от цветове и звуци, но на Жулиета не й беше позволено да влезе в който и да е от тях. Тя вървеше с родителите си, докато стигнаха до първите квадратни стъпала, които виждаше в младия си живот.
— Сега полека — предупреди я майка й, като понечи да й помогне да се качи по стъпалата.
— Мога и сама — упорито я увери тя, но въпреки това хвана ръката на майка си.
— Двама възрастни и едно дете — каза баща й на някого в края на стълбите.
Тя чу звънтенето на читове, които падаха в кутия, пълна с още много читове. Докато баща й минаваше през вратата, тя видя, че мъжът до кутията е облечен във всички възможни цветове и носи смешна провиснала шапка, която бе твърде голяма за него. Тя се опита да го разгледа по-добре, докато майка й я буташе през вратите, опряла ръка в гърба й, и й шепнеше в ухото да не изостава от баща си. Господинът обърна глава, звънчетата по шапката иззвъняха и той й направи смешна физиономия с провесен настрани език.
Жулиета се засмя, но все още беше донякъде уплашена от странния мъж, когато намериха място да седнат и да хапнат. Баща й изрови от раницата си тънък чаршаф и го постла върху една от широките пейки. Майка й я накара да си свали обувките, преди да застане върху чаршафа. Тя се хвана за рамото на баща си и погледна надолу по покрития с пейки и столове склон към просторната открита стая под тях. Баща й каза, че тази стая се нарича „сцена“. Всичко дълбоко долу имаше различни имена.
— Какво правят? — попита баща си тя.
Няколко мъже, облечени в също толкова шарени дрехи като мъжа при вратата, подхвърляха топки във въздуха на сцената. Топките бяха невъобразимо много, а те не им позволяваха да паднат на земята.
— Жонглират — засмя се баща й. — Тук са, за да ни забавляват, докато започне пиесата.
Жулиета не беше сигурна, че иска пиесата да започне. Искаше да продължава да гледа това, което виждаше сега. Жонгльорите си подхвърляха един на друг топки и обръчи и докато ги наблюдаваше, Жулиета усети, че и тя размахва ръце. Опита се да преброи обръчите, но те не оставаха достатъчно дълго на едно място.
— Изяж си обеда — подкани я майка й и й подаде хапки плодов сандвич.
Жулиета беше хипнотизирана. Когато жонгльорите прибраха топките и обръчите и започнаха да се гонят, като падаха и се държаха смешно, тя се разсмя гръмко като всички останали деца. Постоянно поглеждаше майка си и баща си, за да види дали и те гледат. Дърпаше ги за ръкавите, но те само кимаха и продължаваха да разговарят, да ядат и да пият. Когато наблизо седна друго семейство и момчето, което беше по-голямо от нея, също започна да се смее на жонгльорите, Жулиета внезапно се почувства така, сякаш си имаше компания. Тя запищя още по-силно. Жонгльорите бяха най-забавното нещо, което някога беше виждала. Можеше да ги гледа до безкрай.
Но тогава светлините намаляха, пиесата започна и тя се оказа далеч по-скучна. Началото беше силно, с изключителна битка с мечове, но после взеха да използват странни думи и един мъж и една жена се гледаха така, както се гледаха майка й и баща й, и си говореха на някакъв смешен език.
Жулиета заспа. Сънува, че лети през силоза и около нея се носят стотици цветни топки и обръчи, неизменно достатъчно далеч, че да не може да ги докосне, а обръчите бяха кръгли като цифрите в края на нивото с пазара. След това я събудиха подсвирквания и аплодисменти.
Родителите й бяха станали и крещяха, докато хората в странните костюми на сцената се поклониха няколко пъти. Жулиета се прозя и погледна към момчето на пейката до нея. То спеше с отворена уста, главата му беше в скута на майка му и раменете му се тресяха, докато тя ръкопляскаше.