Прибраха чаршафа и баща й я отнесе надолу до сцената, където онези с мечовете и тези, които използваха странни думи, говореха с хората от публиката и стискаха ръцете им. Жулиета искаше да се срещне с жонгльорите. Искаше да научи как да накара обръчите да се носят във въздуха. Но родителите й чакаха реда си да говорят с една от дамите — онази, чиято коса беше сплетена на плитки, навити отстрани.
— Жулиета — каза баща й, като я качи на сцената, — искам да се запознаеш с… Жулиета.
Той посочи жената с бухнала рокля и странна коса.
— Това истинското ти име ли е? — попита дамата, коленичи и се пресегна да хване ръката й.
Жулиета я дръпна, сякаш тя беше заек, който се готви да я ухапе, но въпреки това кимна.
— Бяхте прекрасна — обърна се майка й към жената.
Те се здрависаха и се представиха една на друга.
— Хареса ли ти пиесата? — попита дамата със смешната коса.
Жулиета кимна. Усещаше, че това очакват от нея и може да излъже.
— С баща й идвахме на това представление преди години, когато започнахме да се срещаме — обясни майка й и погали косата на Жулиета. — Решихме да наречем първото си дете Ромео или Жулиета.
— Е, тогава се радвам, че имате момиченце — усмихна се дамата.
Родителите й се засмяха и Жулиета вече не се страхуваше толкова от тази жена със същото име като нейното.
— Дали бихме могли да получим ваш автограф? — Баща й пусна рамото й и зарови в раницата си. — Тук някъде имам програмата.
— Защо не върху сценария за тази малка Жулиета? — усмихна й се дамата. — Научи ли буквите?
— Мога да броя до сто — похвали се Жулиета.
Жената замълча за момент и после се усмихна отново. Жулиета я наблюдаваше как се изправи и прекоси сцената, като роклята й се носеше след нея така, както гащеризоните никога не биха могли. Дамата се върна иззад завесата с тънка книжка от листове, захванати набързо с месингови карфици. Тя взе въглена от бащата на Жулиета и написа името си върху хартията с големи и накъдрени букви.
След това сложи листовете в ръчичките на Жулиета.
— Искам да ти подаря това, Жулиета от силоза.
— О, не — възрази майка й. — Това е твърде много хартия…
— Тя е само на пет — добави баща й.
— Имам още един — успокои ги дамата. — Сами си ги правим. Искам да й го подаря.
Тя протегна ръка и докосна Жулиета по бузата и този път момиченцето не се отдръпна. Беше твърде заето да прелиства листовете и да разглежда всички малки бележки, написани на ръка отстрани край напечатаните думи. Тя забеляза, че една дума беше оградена навсякъде. Не можеше да разчете много от думите, но точно тази можеше. Беше името й. Беше в началото на толкова много изречения: Жулиета.
Това беше тя. Жулиета вдигна поглед към жената и изведнъж разбра защо родителите й я бяха довели тук, защо бяха вървели толкова дълго.
— Благодаря — каза тя, когато си спомни, че трябва да се държи възпитано, и след като се замисли за миг, добави: — Съжалявам, че заспах.
32
Беше сутринта на най-мъчителното почистване в живота на Лукас и този път той мислеше да отиде на работа, да се откаже от платения отпуск и да се престори, че този ден е като всеки друг. Седна на края на леглото с една от многото си звездни карти в скута, докато събираше кураж да излезе. Погали леко с пръсти една точно определена звезда върху скицата с въглен, за да не размаже отбелязаните места.
Тази звезда не беше като останалите. Другите бяха обикновени точки върху педантично изрисуваната координатна мрежа с датата, когато ги беше видял, местонахождението им и яркостта им. Тази звезда не беше такава. Беше с пет лъча като скица на шерифската значка. Той си припомни, че я беше нарисувал, докато една нощ разговаряше с нея и стоманата върху гърдите й проблясваше, когато улавяше слабата светлина от стълбището. Спомни си, че гласът й беше вълшебен, начинът, по който се държеше — хипнотизиращ, а появата й в неговото отегчително ежедневие беше също толкова неочаквана, колкото и разкъсването на облаците.
Освен това си спомни как се беше извърнала от него в килията преди две нощи и как се бе опитала да пощади чувствата му, като го отблъсне.
Вече не му бяха останали сълзи. Беше прекарал цяла нощ, плачейки за тази жена, която почти не познаваше. И сега се чудеше как ще прекарва дните си и какво ще прави с живота си. Призляваше му от мисълта за нея навън, как върши нещо за тях, как чисти. Зачуди се дали затова от два дена няма апетит. Някаква дълбока част от него знаеше, че дори и да се насили да яде, няма да успее да задържи храната дълго.