Сложи звездната карта настрани и закри лицето си с длани. Остана така — беше толкова уморен, а искаше да убеди себе си просто да стане и да отиде на работа. Ако отидеше на работа, поне щеше да се разсее. Опита се да се сети до къде беше стигнал в залата със сървърите миналата седмина. Дали не беше до осма кутия, която пак беше изключила?
Сами беше предложил да замени платката за управление, но Лукас подозираше, че има прекъснат кабел. Сега си спомни с какво се беше занимавал — настройваше кабелите за безжичната мрежа. Значи точно това трябваше да прави този ден. Всичко друго, само не и да си седи у дома на празника и да се чувства болен заради жена, с която не го свързваше почти нищо друго, освен че беше разказал на майка си за нея.
Лукас се изправи и облече гащеризона, който беше носил предишния ден. Остана неподвижен за момент, загледан в босите си крака, питайки се защо е станал. Къде беше тръгнал? Съзнанието му беше напълно празно, а тялото — вцепенено. Зачуди се дали би могъл цял живот да остане там, неподвижен и със свит на възел стомах. Накрая все някой щеше да го открие, нали? Мъртъв и вкочанен, изправен като статуя.
Разклати глава, отърси се от тези мрачни мисли и затърси обувките си.
Откри ги, което си беше истинско постижение.
Излезе от стаята си и бавно се отправи към площадката, като се промъкваше между децата, които пищяха и тичаха след поредния ден на училище, докато родителите им се опитваха да ги хванат и да им сложат гащеризоните и обувките. За Лукас цялата тази суматоха не беше нещо повече от фонов шум. Беше като бръмчене, като болката в краката след дългото спускане до долу, за да я види, и още по-дългото изкачване обратно след това. Той стъпи на площадката пред апартаментите и видя обичайното движение нагоре към кафетерията. Единственото, за което можеше да мисли, беше онова, за което беше мислил и през изминалата седмица — да избута поредния ден, за да може да се качи до върха с надеждата да я види.
Внезапно му дойде наум, че все още може да го направи. Не беше привърженик на изгревите — предпочиташе полумрака и звездите, — но ако искаше да я види, трябваше само да се качи до кафетерията и да огледа пейзажа. В него щеше да има едно ново тяло — нов костюм, който все още щеше да проблясва на слабите слънчеви лъчи, успели да проникнат през онези противни облаци.
Виждаше ясно картината в главата си — Жулиета, просната с неестествено извити крака, затисната ръка и шлем, обърнат настрани, с поглед, вперен назад към силоза. Което беше още по-тъжното, той си се представи десетилетия по-късно като самотен стар мъж, седнал пред същия този сив стенен екран и рисуващ отново и отново, но не звездни карти, а пейзажи — загледан в онова, което е могло да бъде, и екипиращ една и съща фигура в неподвижна поза, докато сълзите му капят върху хартията и превръщат въглена в кал.
Щеше да е като онзи беден човек, Марнс, заместника, който умря, без да има кой да го погребе. Това напомни на Лукас за последното нещо, което му каза Жулиета. Тя го помоли да си намери някого, да не бъде като нея и да не остава сам.
Хвана се за хладния стоманен парапет и се облегна на него. Когато погледна надолу, видя как стълбището прорязва дълбините на земята. Под него беше площадката на петдесет и шестия етаж. Останалите площадки между нея и онази, на която беше, не се виждаха. Беше трудно да се прецени разстоянието, но той предположи, че е повече от достатъчно. Нямаше нужда да слиза до осемдесет и втория, предпочитан от повечето хора, които скачаха заради дългото, свободно падане до деветдесет и девето ниво. Внезапно си представи как лети, премята се с широко разтворени ръце и крака. Той прецени, че няма да уцели площадката — щеше да закачи парапет, който щеше да го пререже почти наполовина. Или може би ако скочеше по-надалече и се прицелеше с глава, щеше да свърши по-бързо.
Изправи се, почувствал пристъп на страх и приток на адреналин от това, че си представи толкова ясно падането и края. Огледа сутрешния трафик, за да види дали някой го наблюдава. Беше забелязвал и други хора да надничат през перилата. Винаги беше предполагал, че в главите им се въртят лоши мисли. Тъй като беше израснал в силоза, знаеше, че само децата изпускат разни неща от площадките. Пораснеше ли, човек се научаваше да държи здраво всичко. В крайна сметка човек изтърваваше нещо друго, нещо, което падаше и се премяташе надолу през сърцевината на силоза и което го караше да се замисли дали да не скочи след него…