Заместник Марш избърса устната си и кимна леко, докато обмисляше предложението.
— Виж, така или иначе се качвам нагоре — добави Лукас.
Той усети, че полека поема кутията от изтощения Марш, докато през тялото му преминаваха вълни от емоции, които му пречеха да се съсредоточи. Движението на хората по стълбите се беше превърнало в далечен шум. Шансът Жулиета да е още в силоза беше изгубен, но новината, че не е почиствала и е преминала от другата страна на хълмовете, го изпълни с различно чувство. Тя докосна частта от него, която копнееше да направи карта на звездите. Това означаваше, че никой никога няма да я гледа как постепенно се разпада.
— Внимавай с това — предупреди го Марш.
Той гледаше кутията, която сега беше в ръцете на Лукас.
— Ще го пазя с цената на живота си — обеща му Лукас. — Довери ми се.
Марш кимна, за да покаже, че му вярва. И Лукас забърза нагоре по стълбите пред онези, които се качваха да празнуват почистването, а вещите на Жулиета тихо потракваха в кутията, която беше притиснал към гърдите си.
33
Уокър, електротехникът, се наведе над потъналото си в безпорядък бюро и настрои лупата си. Голямата издута леща беше прикрепена към главата му с обръч, който сигурно щеше да му е неудобен, ако не го беше носил през по-голямата част от шейсет и двете си години. Когато бутна лупата пред очите си, малкият черен чип върху зелената електронна платка застана на кристален фокус. Можеше да види всяко едно от сребристите му метални крачета, сгънати под тялото му като членестите крака на паяк и сякаш хванати в капана на сребристи локви от замръзнал метал.
Уокър мушна върха на най-тънкия си поялник в едно сребърно петно, докато натискаше с крака си колбата за всмукване. Металът около тънкото краче на чипа се разтопи и беше издърпан през сламката — едно от шестнайсетте крачета беше свободно.
Готвеше се да премине към следващото — цяла нощ беше останал буден и сваляше изгорели чипове, за да разсее мислите си от други неща, — когато чу познатото трополене на онзи нов носач, който тичаше по коридора.
Уокър остави платката и горещия поялник върху работната маса и забърза към вратата. Той се хвана за касата и се подаде навън тъкмо когато хлапето претича покрай него.
— Носач! — извика той и момчето неохотно спря. — Какви са новините, момче?
Хлапето се усмихна и показа младите си бели зъби.
— Имам големи новини — отвърна то. — Обаче ще ти струват един чит.
Уокър изсумтя възмутено, но започна да рови в джобовете на гащеризона си. Той махна на хлапето да се приближи.
— Ти си момчето на Сампсън, нали?
Хлапето кимна и косата му затанцува около лицето му.
— Бил си сянка при Глория, нали?
Хлапето кимна отново и очите му се насочиха към сребърния чит, който Уокър беше извадил от джоба си.
— Знаеш ли, Глория би се смилила над един старец без семейство и собствен живот. Тя ми казваше какви са новините.
— Глория е мъртва — рече момчето и протегна ръка.
— Така е — съгласи се Уокър с въздишка.
Той пусна чита в протегнатата длан на момчето и се приготви да чуе новината. Умираше да научи всичко и беше готов да плати и десет чита.
— Разкажи ми подробностите, дете. Не пропускай нищо.
— Нямаше почистване, господин Уокър!
Сърцето на Уокър спря да бие. Момчето се обърна, канейки се да продължи пътя си.
— Стой, момче! Какво искаш да кажеш с това, че не е имало почистване? Освободиха ли я?
Носачът поклати глава. Косата му беше дълга и чорлава и сякаш специално създадена за летене нагоре-надолу по стълбите.
— Не, г’сине. Тя е отказала!
Очите на детето бяха напрегнати, а усмивката му беше широка, защото знаеше нещо такова. През целия му живот никой никога не беше отказвал да чисти. Нито пък през живота на Уокър. Може би не се беше случвало никога досега. Уокър усети прилив на гордост заради своята Жулиета.
Момчето изчака малко. Изглежда, нямаше търпение да продължи по пътя си.
— Нещо друго? — попита Уокър.
Носачът кимна и хвърли поглед към джобовете на Уокър.
Уокър отново изпусна въздишка на възмущение от онова, в което се беше превърнало младото поколение. Той зарови в джоба си с едната ръка и го подкани нетърпеливо с другата.
— Тя си е отишла, господин Уокър!
Момчето грабна чита от дланта на Уокър.
— Отишла си е? Искаш да кажеш, че е мъртва? Говори, синко!
Зъбите на Сампсън проблеснаха, докато читът изчезваше в гащеризона му.
— Не, г’сине. Искам да кажа, че е отишла зад хълма. Без да чисти, господин Уокър, просто го изкачила и изчезнала. Тръгнала към града, а господин Бърнард е бил свидетел на всичко това!