Младият носач потупа Уокър по рамото — очевидно в желанието си по някакъв начин да изрази ентусиазма си. Махна косата, паднала върху челото му, усмихна се широко, обърна се и затича по пътя си. След разказаната история краката му бяха станали по-леки, а джобовете му бяха натежали.
Уокър продължаваше да стои зашеметен на прага. Наложи му се да се хване здраво за касата на вратата, за да не се строполи. Стоеше там и се олюляваше, гледаше надолу към купчината чинии, които беше оставил отвън миналата вечер. Хвърли поглед през рамо към неоправеното легло, което го зовеше цяла нощ. От поялника все още струеше пушек. Той обърна гръб на коридора, който скоро щеше да ехти от тропота и бърборенето на първата смяна, и изключи поялника, преди да е направил поредния пожар.
Уокър постоя така за момент, мислеше за Джулс и за новините. Зачуди се дали беше получила бележката му навреме и дали беше усетила колко ужасно се страхува той за нея с цялото си същество.
Върна се на вратата. Дълбоко долу се събуждаше. Той изпита силно желание да излезе там, навън, да пресече този праг и да бъде част от онова невиждано нещо, което се случваше.
Шърли вероятно скоро щеше да донесе закуската му и да вземе чиниите. Можеше да я изчака и да си поговори малко с нея. Навярно тази лудост щеше да премине.
Но мисълта за минутите, които се трупаха като поръчки за работа, мисълта да не знае колко далеч е стигнала Жулиета и каква е реакцията на останалите от факта, че тя не е чистила, го накара да се размърда.
Уокър вдигна крак и пристъпи през прага. Обувката му увисна над безграничната земя.
Пое си дълбоко дъх, полетя напред, но успя да запази равновесие. И внезапно самият той се почувства като дързък изследовател. Ето го след повече от четирийсет години олюляващ се по познатия коридор. Едната му ръка докосваше стоманените стени и той се приближаваше към ъгъла, зад който изобщо не помнеше какво има.
И Уокър се превърна в поредната стара душа, която се бе отправила към великото непознато, а умът му беше зашеметен от перспективата какво може да открие там.
34
Тежките стоманени врати на силоза се разтвориха и навън с гневно съскане се понесе голям облак от аргон. Облакът сякаш се материализира от нищото и сгъстеният газ разцъфна като пяна, когато се срещна с по-топлия и по-рядък въздух отвън.
Жулиета Никьлс мушна едната си обувка през тясната пролука. Вратите се отвориха само донякъде, за да попречат на смъртоносните токсини да нахлуят вътре и да принудят аргона да излезе навън вследствие на натрупалото се налягане, затова й се наложи да се обърне странично, за да се промуши през тях. Неудобният й костюм закачи дебелите врати. Можеше да мисли единствено за яростния огън, който скоро щеше да изпълни въздушния шлюз. Пламъците му сякаш вече докосваха гърба й и я принуждавах да бяга.
Тя промуши и другата си обувка и внезапно се озова отвън.
Отвън.
Над затворената й в шлем глава нямаше нищо друго освен облаци, небе и невидимите звезди.
Тя пое с тежка стъпка напред, обвита в мъглата от съскащ аргон, и се озова върху наклонена нагоре рампа. В ъглите на стените се бяха натрупали високи купчини мръсотия, довлечена от вятъра. Беше лесно да забрави, че най-горният етаж на силоза всъщност се намира под земята. Изгледът от стария й кабинет и кафетерията създаваше илюзията, че стоиш на повърхността на земята с глава, брулена от буйния вятър, но причината за това бе, че сензорите се намираха там.
Жулиета погледна надолу към номерата върху гърдите си и си спомни какво се очакваше да направи. Тя бавно се заизкачва по рампата с наведена глава и очи, вперени в обувките й. Дори не беше сигурна как успява да се движи, сякаш вцепенението я беше напуснало пред лицето на очакващата я екзекуция или пък беше просто някакъв автоматично задействал се инстинкт за самосъхранение да се отдалечи от предстоящия огнен ад в шлюза, който караше тялото й да забави неизбежното, защото не можеше да разсъждава или да планира за период, по-дълъг от следващите няколко секунди.
Когато Жулиета стигна до върха на рампата, главата й се озова в една лъжа, в една грандиозна и великолепна неистина. Зелената трева покриваше хълмовете, като току-що изтъкан килим. Небесата бяха опияняващо сини, а облаците снежнобели като луксозно спално бельо. Въздухът беше пълен с носещи се същества.
Тя се завъртя на място, като се опитваше да възприеме тази впечатляваща фалшификация. Сякаш се беше озовала в някоя от книжките от детството си, книжка, където животните говорят, децата летят, а сивият цвят не съществува.