Макар да знаеше, че това не е истинско и че всъщност гледа една измислица с големина осем на два инча, изкушението да повярва беше непреодолимо. Искаше да го направи. Искаше да забрави за онова, което знаеше за фалшивата програма на Информационния отдел, да забрави всичко, което бяха обсъждали с Уокър, и вместо това да се отпусне в меката трева и да се въргаля в живота, който в действителност не съществуваше, да свали този глупав костюм и да крещи щастливо към лъжливия пейзаж.
Погледна надолу към ръцете си. Стисна и разпусна юмруци, доколкото позволяваха дебелите ръкавици. Това беше нейният ковчег. Мислите й се разпиляха, когато се помъчи да си припомни кое е истина и кое — фалшива надежда, поставена пред очите й от Информационния и визьора й. Небето не беше истинско. Тревата не беше истинска. Смъртта й беше истинска. Грозният свят, който познаваше от край време, беше истински. И след това, макар и само за миг, тя си припомни, че трябва да свърши нещо. Трябва да почисти.
Тя се обърна и погледна към кулата на сензорите, забелязвайки я за пръв път. Беше масивен блок от стомана и бетон, от едната страна на който имаше ръждясала и осеяна с дупки стълба. Издатините със сензорите бяха като брадавици върху стените на кулата. Жулиета опипа гърдите си и откачи едно от телчетата за търкане. Думите от бележката на Уокър продължаваха да проблясват в съзнанието й — „Не се страхувай“.
Тя взе грубото телче и разтърка с него ръкава на костюма си. Термоизолационната лента не се обели, нито се олющи като материалите, които някога беше откраднала от Информационния и които бяха направени така, че да се повредят. Тя беше от типа термоизолационна лента, с която Жулиета беше свикнала да работи — онази, използвана в Механичния.
„В Снабдяването ги бива“, се казваше в бележката на Уокър. Ставаше дума за хората от Снабдяването. След като години наред бяха помагали на Жулиета да си набавя резервни части, когато най-много се нуждае от тях, те бяха сторили за нея нещо изключително. Докато в продължение на три дни тя се беше катерила по стълбите и беше прекарала три самотни нощи в три различни килии, преди да бъде прокудена, те бяха подменили материалите от Информационния с онези от Механичния. Бяха изпълнили поръчките си за резервни части не по начина, по който трябваше, и вероятно Уокър ги беше подтикнал към това. И така Информационният отдел, без да иска, за пръв път беше изработил костюм, който да е траен, а не да се разпадне.
Жулиета се усмихна. Смъртта й, макар и сигурна, се отлагаше. Тя дълго гледа сензорите, разхлаби пръстите си и пусна телчето във фалшивата трева. Завъртя се към най-близкия хълм и се опита да не обръща внимание на лъжливите цветове и живота, проектирани върху онова, което в действителност бе там. Вместо да се поддаде на еуфорията, тя се съсредоточи върху начина, по който обувките й тропаха върху отъпканата пръст, усещането, което яростният вятър създаваше, когато се блъскаше в костюма й, и слабото съскане на зърната пясък, които се удряха в шлема й от всички страни. Ако се съсредоточеше достатъчно силно, тя можеше да долови ужасяващия свят около себе си — свят, който знаеше, че е там, но вече не можеше да види.
Тръгна по стръмния склон и се насочи горе-долу по посока на града, който проблясваше на хоризонта. Не се надяваше, че ще стигне до там. Единственото, което искаше, бе да умре отвъд хълмовете, където никой няма да вижда как тялото й изгнива, така че Лукас, ловецът на звезди, няма да се бои да се качва горе в полумрака, опасявайки се, че ще съзира неподвижната й фигура.
И внезапно се почувства добре, дори и само от това, че върви и че има някаква цел. Щеше да направи така, че да не я виждат. Това беше по-добра цел от онзи фалшив град, за който знаеше, че всъщност е развалини.
Докато се изкачваше по хълма, тя попадна на две големи скали. Готвеше се да ги заобиколи, когато осъзна къде се намира и че следва най-лекия път нагоре към извивката, образувана от два срещащи се склона. Там лежеше най-ужасната лъжа от всички.
Холстън и Алисън. Скрити от нея с магията на визьора. Превърнати в мираж от скали.
Нямаше думи. Нищо за гледане, нищо за казване. Тя погледна надолу към склона на хълма и забеляза тук-там върху тревата да стърчат други камъни. Положението им не беше случайно, намираха се на местата, където бяха паднали старите чистачи.
Тя се обърна и остави тези тъжни гледки зад гърба си. Беше невъзможно да разбере колко време й остава, за да скрие тялото си от онези, които щяха да злорадстват, и от неколцината, които навярно щяха да скърбят.