Докато се катереше към билото на хълма с крака, които все още я наболяваха от изкачването в силоза, Жулиета забеляза първите пролуки в измамния воал на Информационния. Появиха се нови части от небето и от далечния град, които досега бяха закривани от хълма. Изглежда, че в програмата имаше прекъсване — лимит на лъжите в нея. Докато горните нива на далечните монолити се появиха изцяло, проблясващи на лъжливата слънчева светлина, под острите ръбове на квадратите от стъкло и лъскава стомана лежеше един изгнил и мрачен изоставен свят. През долните етажи на много от сградите тя можеше да види какво има от другата страна, а тежките им, извисяващи се върхове сякаш щяха да рухнат всеки момент.
Новите и непознати сгради отстрани нямаха никакви основи. Те висяха във въздуха, а под тях имаше тъмно небе. Същата мрачна гледка на сиви облаци и безжизнени хълмове се простираше до ниския хоризонт, пресечена от рязката синя линия там, където свършваше програмата на визьора.
Жулиета се замисли над незавършеността на измамата на Информационния. Дали се дължеше на обстоятелството, че те самите нямаха представа какво се простира отвъд хълмовете и затова не знаеха какво да променят? Или пък смятаха, че не си заслужава усилията, защото бяха наясно, че никой никога няма да стигне толкова далеч? Каквато и да беше причината, шокиращата и нелогична гледка я смая. Вместо да я гледа, тя се съсредоточи върху обувките си и измина последните десетина крачки по оцветения в зелено хълм, докато не стигна билото му.
На върха тя спря за миг, когато поривите на вятъра я заблъскаха и я накараха да се наведе. Тя огледа хоризонта и видя, че се намира на границата между два свята. По наклона пред нея се простираше гледка, която очите й никога не бяха виждали — гол свят на прах и изсъхнала земя, на вихрушки и малки торнада, на въздух, който може да убива. Това беше новата земя и въпреки това тя й изглеждаше по-позната от всичко, с което се беше сблъскала досега.
Жулиета се обърна и погледна назад към пътя, по който току-що се беше изкачила, към високата трева, полюшвана от лекия бриз, към цветята тук-там, наклонили глави към нея, към яркото синьо и искрящото бяло над главата й. Това беше злокобна измислица — примамлива, но фалшива.
Тя хвърли последен възхитен поглед към тази илюзия. Забеляза как кръглата вдлъбнатина в средата на хълмовете бележи плоския покрив на нейния силоз. Останалата част от дома, който беше обитавала, се беше спотаила дълбоко в сърцето на земята. От начина, по който земята се издигаше навсякъде около него, той изглеждаше така, сякаш някой гладен бог бе загребал с лъжица огромна хапка от земята. Тя осъзна с натежало сърце, че светът, в който беше израснала, сега беше затворен за нея и че нейният дом и хората й бяха в безопасност зад залостените врати, а на нея не й оставаше нищо друго, освен да се примири със съдбата си. Тя беше прокудена. Не й оставаше много време. Затова обърна гръб на примамливата гледка и ярките цветове и се изправи с лице срещу прашната и мъртва реалност.
Когато започна да се спуска надолу по хълма, Жулиета предпазливо пое от въздуха в костюма си. Тя знаеше, че Уокър й е подарил време — време, с което никой чистач преди нея не бе разполагал, но колко беше то? И за какво й беше? Вече беше достигнала целта си, беше успяла да се измъкне извън полезрението на сензорите, така че защо продължаваше да върви, олюлявайки се, надолу по този чужд за нея хълм? Дали го правеше по инерция? Или просто гравитацията я теглеше надолу? А може би гледката на непознатото я привличаше?
Едва беше започнала да се спуска по склона, като следваше най-общо посоката към рушащия се град, когато спря, за да огледа непознатия пейзаж пред себе си. Височината й позволяваше да избира откъде да мине за последната си разходка — тази първа разходка през високите дюни от суха пръст. И тогава, докато гледаше към ръждясващия град отвъд, тя видя, че вдлъбнатината, приютила нейния силоз, не е случайност. Хълмовете, простиращи се в далечината, следваха отчетлива закономерност. Кръглите вдлъбнатини бяха една след друга. Земята помежду им се издигаше, сякаш за да ги защити от разяждащия вятър.
Докато разсъждаваше над това, Жулиета се спусна в следващата вдлъбнатина, като внимаваше къде стъпва. Риташе настрани по-едрите камъни и контролираше дишането си. От работата си дълбоко в наводнените басейни на мините, където, докато отпушваше отводнителните канали, й се беше налагало да плува под калта (от която се страхуваха дори едрите мъже), беше научила, че въздухът ти стига за по-дълго, ако запазиш спокойствие. Вдигна поглед и се зачуди дали в костюма има достатъчно голям запас от въздух, за да пресече тази вдлъбнатина и да се изкачи до следващия голям хълм.