И тогава тя забеляза тънката кула, която се издигаше от центъра на падината. Оголеният й метал проблясваше на оскъдната слънчева светлина. Пейзажът тук не беше променен от програмата на визьора и реалността преминаваше през шлема й такава, каквато беше. Когато видя това — познатата кула със сензори, — тя се запита дали не се е върнала. Дали не е разглеждала света твърде дълго от билото на хълма и накрая не е минала обратно по същия път до своя силоз, по който вече е минала веднъж.
Гледката на мъртвия чистач, който се разпадаше в пръстта, сякаш потвърждаваше това. Очертанията му едва се различаваха — лентите на стария костюм и шлема.
Тя спря и докосна шлема с върха на обувката си. Той се разтроши и хлътна навътре. Каквито и плът и кости да е имало вътре, те отдавна са били отнесени от ветровете.
Жулиета погледна надолу по склона на хълма, за да открие спящата двойка, но извивката на онези две дюни не се виждаше никъде. Тя внезапно се почувства объркана и изгубена. Зачуди се дали най-сетне външният въздух не е преминал през уплътненията и термоизолационната лента и умът й вече не е победен от пагубните изпарения, но не беше така. Беше по-близо до града и продължаваше да се движи към очертанията на сградите на хоризонта, чиито върхове все още изглеждаха цели и лъскави, а небето над тях беше синьо и осеяно с искрящо бели облаци.
Това означаваше, че тази кула под нея… не е нейната. И тези дюни, тези огромни могили от мъртва пръст не бяха предназначени да спират ветровете и да задържат въздуха. Те бяха предназначени да спират любопитните погледи, да блокират тази картина, тази гледка на нещо друго.
35
Лукас притискаше здраво малката кутия към гърдите си, докато се изкачваше към площадката на трийсет и осмия етаж. На това ниво имаше офиси, магазини, фабрика за пластмаса и малка водопречиствателна станция. Той мина през вратите и забърза по коридорите, утихнали в деня на почистването, докато не стигна до контролното помещение за главната помпа. Универсалният ключ от Информационния отдел му помогна да влезе вътре. В стаята беше познатата висока кутия на компютъра от графика му за поддръжка за вторник.
Той не включи лампата над главата си, за да остане малкото прозорче на вратата тъмно за случайно преминаващите по коридора. Мушна се между високата конструкция на сървъра и стената, клекна на земята и започна да рови в гащеризона си за фенерче.
На слабата червеникава светлина на фенерчето си Лукас внимателно разтвори кутията и разкри съдържанието й.
Веднага усети чувство на вина. То надделя над очакването, над трепета от откритието и над усещането за интимност. Не беше чувство за вина, че не се подчинява на началника си или че е излъгал заместник Марш, нито пък че е забавил доставката на вещи, за които му бе казано, че са важни. Почувства се виновен, че осквернява личните й вещи, които му напомняха за съдбата й. Това бяха останките на Жулиета. Не тялото й, което беше изгубено и изчезнало, а останките от живота, който беше водила.
Той си пое тежко дъх и се замисли дали да не затвори кутията и да забрави за съдържанието й, но после се запита какво ли ще се случи с тях. Приятелите му от Информационния вероятно щяха да ровят из тях. Щяха да разкъсат кутията и да си предават вещите й като деца, които си разменят бонбони. Щяха да я осквернят.
Разтвори по-широко капаците на кутията и реши вместо това той да я почете.
Нагласи светлината и видя купчина купони на силоза, обвити с парче тел. Извади ги и започна да ги преглежда. Бяха десетки купони за почивка. Приближи ги до носа си и се зачуди каква ли е тази остра миризма на смазка, която се носи от кутията.
Под купоните имаше няколко изтекли карти за храна, а отдолу се подаваше ъгълчето на идентификационната й карта. Лукас взе картата, кодирана в сребристо заради работата й като шериф. Потърси друга идентификационна карта измежду разпилените карти, но изглежда, че тя още не е била подменена с цвета, използван от Механичния. Не беше изминало много време между уволняването й заради едно престъпление и осъждането й на смърт заради друго.
Дълго разглежда снимката върху картата й. Беше скорошна — изглеждаше точно така, както я помнеше. Косата й беше вързана и пригладена назад, така че не стърчеше никъде. Видя къдриците, които се подаваха от двете страни на шията й и си припомни първата нощ, когато я беше наблюдавал как работи — как беше сплела дългата си коса на плитки, докато седеше сама под светлината, плискаща от лампата, и прелистваше страница след страница от онези свои досиета.