Отново погледна наръчника от другата страна и разбра, че тя всъщност е оригиналната лицева страна. Пишеше: „Трагичната история на Ромео и Жулиета“. Беше пиеса, за която Лукас беше чувал. Пред него в средата на сървъра се включи вентилатор, който охлаждаше горещите силиконови чипове и проводници. Лукас избърса потта от челото си и пъхна защипаната пиеса обратно в кутията. Старателно подреди останалите неща върху нея и затвори капаците на картонената кутия. След като се изправи отново на крака, той угаси фенерчето си и го пъхна обратно в джоба си, до универсалния инструмент на Жулиета. Пъхна кутията под мишница, потупа гърдите си с другата ръка и усети нейния часовник, пръстена и идентификационната карта със снимката й. Всички те бяха пристиснати плътно към тялото му.
Лукас поклати глава. Запита се какви ги върши и се измъкна крадешком от стаята, а високият панел от трептящи и примигващи светлинки го наблюдаваше как си тръгва.
36
Навсякъде имаше тела. Бяха покрити с прах и пръст, облечени в костюми, разядени от токсините във ветровете, и Жулиета се натъкваше на все повече и повече от тях. И след това те започнаха да се появяват непрекъснато — купчини камъни, наблъскани един до друг. Няколко бяха в костюми, подобни на нейния, но повечето бяха облечени в разкъсани парцали, които се вееха на вятъра като знамена. Когато вятърът задухваше край обувките й, ивиците плат се извиваха като водораслите в рибните ферми дълбоко долу. Тъй като не можеше да заобиколи всички, налагаше се да стъпва върху останките. Колкото повече приближаваше до кулата със сензорите, толкова повече ставаха телата и можеше да са окаже, че са стотици, а навярно дори и хиляди.
Тя осъзна, че това не са хора от нейния силоз. Колкото и да беше очевидно, това усещане беше стряскащо. Други хора. Фактът, че бяха мъртви, с нищо не променяше разтърсващата действителност, че тези хора бяха живели толкова наблизо и тя никога не го е знаела. Жулиета някак беше пресякла необитаемата бездна, беше отишла от една вселена в друга и вероятно беше първият човек, който някога го е правил. А това тук беше гробище на непознати души, на хора точно като нея, които бяха живели и умирали в свят, толкова подобен на нейния и толкова близо до него.
Тя премина през мъртвите тела, които бяха толкова нагъсто, колкото и ронливите камъни, и формите им вече не се различаваха едни от други. На някои места бяха натрупани на високи купчини и тя трябваше да избира внимателно откъде да мине. Когато наближи рампата, която водеше надолу към този друг силоз, трябваше да стъпи върху едно-две тела, за да мине. Изглеждаха така, сякаш се бяха опитвали да избягат и бяха тичали един през друг, създавайки свои малки хълмове в безумния си опит да достигнат истинските хълмове. Но после, когато стигна до рампата, тя видя множеството тела при стоманената врата на шлюза и осъзна, че те са се опитвали да влязат обратно вътре.
Собствената й предстояща смърт се възправяше над нея. Едно ново и постоянно чувство се появи върху кожата й и тя го усещаше с всяка своя пора. Скоро щеше да се присъедини към всички тези трупове, но това някак не я плашеше. Беше преживяла този страх, когато беше на върха на хълма, а сега се намираше в нови земи, виждаше нови неща — един ужасен дар, за който трябваше да бъде благодарна. Любопитството я движеше напред или може би причината да върви беше в тази замръзнала тълпа, застинала в някакъв трескав покой, при който мъртви тела се трупаха едно върху друго в опит да достигнат вратите долу.
Тя вървеше през тях. Газеше ги, когато се налагаше. Стъпваше върху потрошени и кухи тела, риташе встрани костите и парцаливите им останки и си пробиваше път към частично отворените врати. Там, между железните им зъби, беше увиснала една фигура. Едната й ръка беше отвън, другата — вътре, на сивото й сбръчкано лице беше отпечатан вик, а очните й орбити бяха празни и гледаха втренчено.
Жулиета беше една от тях, една от другите. Беше мъртва или почти мъртва. Но докато те бяха замръзнали насред движенията си, тя все още продължаваше напред. След като видя накъде трябва да продължи, тя издърпа тялото през пролуката. Дишането й в шлема беше оглушително, а дъхът й замъгляваше екрана пред носа й. Успя да измъкне половината тяло, другата половина падна от вътрешната страна на вратите. Въздухът около тях се изпълни с мъгла от превърнала се в прах плът.
Тя мушна едната си ръка и се опита да влезе, обърната странично. Рамото й се плъзна навътре, после и кракът й, но шлемът й се заклещи. Тя завъртя глава и опита отново, но шлемът остана заклещен между вратите. За момент изпадна в паника, когато почувства, че главата й е хваната между стоманените челюсти и тялото й почти е увиснало на шлема. Тя пъхна цялата си ръка вътре в търсене на някаква опорна точка около вратите, за да се издърпа докрай, но беше заклещена. Единият й крак беше вътре, другият отвън. Нямаше от какво да се оттласне или как да се издърпа, за да може да премине цялата. Беше в капан. Размахваше трескаво безполезната си ръка от вътрешната страна и учестеното й дишане бързо изразходваше въздуха, който й беше останал.