Жулиета се опита да мушне и другата си ръка. Не можеше да се завърти, но можеше да сгъне лакът и да плъзне пръсти по корема, в тясната пролука между него и вратата. Тя сви пръсти около ръба на стоманата и дръпна. В това ограничено пространство нямаше опорна точка. Разполагаше само със силата и хватката на пръстите си. Жулиета внезапно разбра, че не иска да умре, не и тук. Тя сви ръката си, все едно искаше да я стегне в юмрук, пръстите й се свиха около ръба на стоманените челюсти на вратата и кокалчетата й запукаха от напрежението. Като рязко мърдаше главата си в шлема и се опитваше да удари с лицето си проклетия екран, тя внезапно се освободи.
Отправи се напред към въздушния шлюз, препъвайки се — едната й обувка за миг се закачи в цепнатината зад нея и тя размаха ръце, за да запази равновесие. Мина през купчина овъглени кости и вдигна във въздуха облак черна пепел. Това бяха останките на онези, които бяха попаднали в капана на пречистващия огън във въздушния шлюз. Жулиета се озова в обгорено помещение, зловещо наподобяващо онова, което наскоро беше напуснала. Изтощеният й и объркан ум я засипа с причудливи заблуди. Може би вече беше мъртва и това бяха духовете, които я очакваха. Може би е била изгорена жива в шлюза на собствения си силоз и това бяха безумните й сънища — нейното бягство от болката — и сега щеше завинаги да витае в това място.
Тя се препъваше през разпилените останки към вътрешната врата и притисна глава към прозорчето от дебело стъкло. Очакваше да види от другата страна Питър Билингс да седи зад бюрото си. Или да зърне Холстън да се скита из коридорите — привидение, което търси духа на жена си.
Но това не беше същият въздушен шлюз. Тя се опита да се успокои. Зачуди се дали въздухът й не свършва и дали вдишването на газовете, които самата тя е издишала, не е като вдишването на изпаренията на загрят двигател и дали това няма да задуши мозъка й.
Вратата беше затворена херметично. Беше истинска. Хиляди бяха мъртви, но тя не беше. Все още не.
Опита се да завърти голямото колело, което залостваше вратата, но то или беше заяло, или беше заключено отвън. Жулиета затропа по стъклото, като се надяваше, че ще я чуе шерифът на силоза или може би някой работник от кафетерията. Вътре беше тъмно, но мисълта, че все трябва да има някой, не я напускаше. Хората живееха вътре в силозите. А не трябваше да са натрупани на купчини около тях.
Нямаше отговор. Не проблесна никаква светлина. Тя се наведе над колелото и си припомни инструкциите на Марнс как работят всички механизми, но сякаш бе минало толкова много време от тези уроци, а и тогава тя не ги беше смятала за важни. Но все пак си спомни нещо — вътрешната врата не се ли отключваше след аргоновата баня и огъня? Не ставаше ли това автоматично? За да може въздушният шлюз да бъде почистен? Спомни си, че Марнс май й бе казал нещо такова. Той се шегуваше, че едва ли някой може да се върне след огъня. Дали си спомняше това, или си го измисляше? Дали това не бяха надеждите на ума й, изпитващ кислороден глад?
Така или иначе колелото на вратата не помръдваше. Жулиета натисна с цялата си тежест, но то определено изглеждаше заключено. Тя отстъпи назад. Пейката край стената, където обличаха чистачите преди смъртта им, я примамваше.
Беше уморена от ходенето и от усилията да влезе вътре. И защо се опитваше да влезе вътре? Завъртя се нерешително на едно място. Какво правеше?
Нуждаеше се от въздух. По някаква причина беше решила, че може би ще намери такъв в силоза. Огледа всички кости от неизвестен брой тела, разхвърляни наоколо. Колко ли бяха мъртъвците? Бяха твърде разбъркани, за да разбере. Сети се за черепите. Можеше да ги преброи и да разбере. Разтърси глава, за да прогони тази глупава мисъл. Определено губеше здравия си разум.
— Колелото на вратата е заяла гайка — каза някаква далечна част от съзнанието й. — Това е заял болт.
А не си ли беше създала тя още като млада сянка репутацията, че я бива в разхлабването?
Помисли си, че това може да бъде направено. Смазка, топлина, опорна точка. Това бяха тайните оръжия срещу парче метал, което не иска да помръдне. Нямаше нито едното от трите, но въпреки това се огледа наоколо. Нямаше как да се провре обратно през външните врати — знаеше, че няма да успее втори път, не и с усилията, които бяха нужни. Значи разполагаше с тази стая. Задният ръб на пейката беше закрепен към стената и тя висеше на две вериги. Жулиета размърда веригите, но не й идваше наум как би могла да ги откачи, нито каква полза би имала от това.