— Бих могъл да ти изложа напълно различна версия — каза Пат. — Единствената причина да не го направя е изказването на собственика, а то е единственото нещо, което ми се струва безспорно. Той наистина ни уверява, че няколко от офисите са били празни и не са били заключени. Единият от тях се е намирал на твоя етаж, но останалите врати са били заключени.
— Е, добре. Имах късмет, че носех пистолет със себе си. В противен случай трябваше да се заемеш с още едно неразкрито дело.
— И с това не сме свършили още.
— Надявам се, че скоро ще приключите. И аз самият бих искал да разбера що за тип беше онзи.
— Ще разбереш. Мислиш ли, че това би могло да бъде свързано по някакъв начин с делото, с което сега се занимаваш?
Станах, протегнах се, а после нахлупих шапката си.
— Единственото нещо, с което сега се занимавам, е да открия Грета Сървис.
— Може би ще мога да ти помогна — той порови в чекмеджето на бюрото си, извади някакъв плик и ми го подаде. — Разрешение за свиждане с Хари Сървис. Разговорът ви ще се записва. Може би утре ще получиш призовка от окръжния прокурор да се явиш в съда, така че не изчезвай задълго.
— Благодаря ти, Пат.
— Няма за какво. И на мен ми е интересно. Винаги се питам докъде ще стигнеш, преди да те изритат по задника.
Престоят в затвора оказва терапевтично въздействие върху някои хора. Хари Сървис беше именно от тях. Той беше малко поотслабнал и лицето му беше загубило предишния си враждебен израз, който имаше в съда.
Много се зарадва, когато ме видя. Наистина отначало се учуди много, но той много добре познаваше всички затворнически номера и беше наясно, че и аз ги познавам. Затова в разговора ни нямаше нищо, което би могло да му навреди, след като записаният разговор бъде изслушан от полицията.
— Отдавна ли не си виждал сестра си? — попитах аз.
— Много отдавна. Тя ме тревожи.
— Достатъчно е голяма, за да се грижи сама за себе си.
— Не мога да кажа нищо срещу това. Но се страхувам, защото тя е изпълнена с желание да се погрижи за мен. Помъчих се да я убедя, че ще се опитам да се оправя сам. След всичко това, което се случи, вече ще живея по честен начин. Можете да ми вярвате.
— Е — казах аз, — искаше ми се да те зарадвам с нещо, но не успях да я открия. Напуснала е предишната си квартира. Един от приятелите й я срещнал случайно в центъра на града, но нищо повече. На твое място бих се отказал.
— Не ме разбираш, Майк. Тя е единственият ми близък човек.
— Може би познаваш някой от приятелите й? Той ме погледна многозначително.
— Не познавам никой друг.
— Ясно. Кажи ми как се държеше, когато беше при теб за последен път.
Хари се размърда на стола и се намръщи.
— Ами как да ти кажа… като че ли имаше нещо.
— Какво?
— Не зная как да ти обясня. Не каза нищо. Спомена само, че много скоро нещата ще се наредят, защото има куп пари. Не обърнах много внимание на това, защото тя често ми ги е говорила такива. Но този път не започна да ми обяснява откъде ги е взела. Като че ли всичко това беше голяма тайна. Само че не ми хареса изразът на лицето й. Изглеждаше точно така, както в детските ни години, когато правеше нещо забранено.
— Не спомена ли някой от приятелите си? — попитах аз.
— Да, но не последния път, а преди това — отговори Хари. — Нещо се беше случило, но тя не искаше да ми разкаже. Обаче аз разбрах, че се кани да се включи в играта. Смешно е, но Грета не е от хората, които си намират лесно приятели. Хората, с които обикновено се движеше, винаги са били малко особени.
— Чудаци ли? Хари поклати глава.
— Не, може би не чудаци. Но от онези, нали знаеш, изпадналите, които никой не поглежда. Мисля си, че именно затова те живеят в Гринуич Вилидж.
— Не ми помогна кой знае колко — казах аз.
— Разбирам — кимна Хари. — Единственото, което можах да видя, когато беше тук последния път, бе един плик с печат, който беше в тефтерчето й — той замълча и с показалеца на едната си ръка написа на масата „Бредбъри“. — Запомних го, защото веднъж замалко да забъркам там една каша. Но когато й напомних за това, тя затвори тефтерчето и каза, че това са глупости. Добре виждах, че ме лъже.
— Имаш предвид онова местенце на острова ли?
— Да — той облиза устните си и добави, като че ли току-що си беше спомнил. — И още нещо… пликът беше светлозелен, продълговат, нали знаеш, като пликовете, в които се пращат делови писма.
Погледнах часовника си. Времето за свиждане вече изтичаше.
— Добре, мой човек, ще видя какво мога да направя.
— Наистина ли ще направиш всичко, което можеш, Майк?
— Всичко, което е по силите ми. Хари стана и ме погледна изпитателно.