— И… Майк… не ти се сърдя за това, че ме тикна тук. Сам съм си виновен. Много се радвам, че тогава не те пречуках.
— На теб ти провървя много повече, отколкото на другите — отвърнах аз, но той нищо не беше чул за това, което се бе случило през изминалата нощ, и затова не разбра какво имам предвид.
Като се връщах в града, купих на бензиностанцията вестник и го прегледах. На първите страници имаше репортажи за последните изпитания на атомно оръжие и уверения от страна на ония идиоти от ООН, че ще вземат необходимите мерки. Както винаги, те се опитваха да превърнат Америка в изкупителна жертва. Ядосах се и се изплюх от отвращение и прочетох краткото съобщение за среднощния инцидент, който се беше случил в Хакард Билдинг. Мястото, което бяха отделили на това във вестника, беше толкова нищожно, че в малкото редове нямаше никакви сведения за мен, освен това, че аз съм онзи, който е открил тялото на Дилейни. Само се съобщаваше, че съм се натъкнал на крадеца и съм го застрелял, когато той се опитвал да ме застреля и да избяга.
Самоличността на убития все още не беше установена.
Когато пристигнах в офиса, заварих Велда да пие кафе с Хай Гарднър. Седяха в двата противоположни ъгъла на стаята, като бъбреха оживено, но внимателно избягваха единствената тема, която наистина ги интересуваше. Като че ли атмосферата в стаята бе изпълнена с някакво скрито напрежение, което се излъчваше и от двамата.
Хай извади цигарата от устата си и каза:
— Пак ли си ги забъркал разни?
Закачих шапката си на закачалката.
— За какво става въпрос?
На лицето на Велда се изписа облекчение.
— Би могъл да ми съобщиш къде се пилееш…
— И защо всички вие така сте се загрижили за мен?
— Майк… — той допи кафето си и остави чашата на масата. — Сега Пат се занимава именно с онова дело, в което ти си забъркан. Мислеше, че ние нищо не знаем, нали? Историята, която си измислил, не е лоша, но ние знаем по-добра.
Велда каза:
— Обажда се окръжният прокурор. В понеделник ще трябва да отидеш в съда. Освен това той се интересуваше от разрешителното ти.
— Какво още има?
— Към някои неща и ти имаш отношение. Старият Биф от отдел информация извикал Ал Кейси и заедно преровили трийсет папки, в които се е ровил и Мич онази сутрин. Разгледали снимките, които е гледал Мич, и, дяволите да ме вземат, това се оказа най-странната колекция от всички, които съм виждал досега. От играчи на поло до политици. А сега Кейси мисли, че ти знаеш повече от това, което казваш, и иска да ни обясниш какво все пак е търсел Мич.
— Ами нали Биф каза, че нищо не е намерил.
— По дяволите, Майк, той е можел просто да пъхне в джоба си онова, което е търсел, и точка.
— Защо? Ако са му били нужни някакви секретни данни за някого, той просто е можел да си препише това, което му е трябвало.
Хай се загледа в мен втренчено.
— А ти знаеш ли какво е било това?
— Не — отвърнах аз кратко.
— Тогава защо някой се е опитал да те убие?
— И аз не зная.
Няколко минути Хай мълча, после кимна, пъхна остатъка от цигарата в устата си и стана.
— Добре, ще се заема с това — той измъкна от джоба си дебел пакет и го хвърли на масата. — Това са снимките на Грета Сървис, които ми поиска. Останалите ги раздадох на момчетата. Ще си отварят очите и ушите.
— Благодаря ти, Хай.
Той взе шлифера си и тръгна към вратата, но когато стигна до мен, изведнъж спря.
— Кажи ми едно нещо, не за да го запиша, а просто така, за да задоволиш любопитството ми. Онзи, когото си застрелял… всичко това, което разказа, не е истина, нали?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Не.
— Боже! — измърмори той и излезе.
Велда затвори вратата и се върна.
— Всичко е доста неясно, нали?
— Все пак имаме някои неща. Може и да не е кой знае какво, но е напълно достатъчно, за да се разтревожи някого.
С няколко думи й предадох подробностите от разговора ми с Хари Сървис и подробности от престрелката в коридора. Лицето й изразяваше тревога.
— Направих справка при съседите на Хелън Постън. Някои от тях успяха да си спомнят и да ми опишат една нейна приятелка, която по всяка вероятност е Грета. Обаче една бабиера се оказа доста наблюдателна и направи куп собствени изводи, но най-главното е, че тя стигна до убеждението, че Хелън Постън е била нещастна и едва е свързвала двата края, докато не се запознала с Грета. От този момент нататък тя започнала да се издокарва и да изчезва някъде през уикендите. Грета имала кола, не можа да ми каже каква марка, и всеки петък двете с Хелън заминавали с доста багаж, като понякога се връщали чак в понеделник. Веднъж не се върнала и точно тогава я открили мъртва.