— И какво му отговори?
— Същото.
Пат хвърли на бара своя дял от сумата за обяда.
— Внимавай, Майк, не отивай твърде далеч. В този свят нищо не е само за себе си. Двамата с теб сме изиграли доста игри. Нека не се разделяме и този път. Зная какво си намислил, затова засега съм на твоя страна, но не забравяй, че там, по върховете, има хора, които искат главата ти. Ако се спънеш, и аз мога да полетя, така че бъди нащрек.
— Точно това правя с всичка сила.
— И още нещо. Само за мен. Не за протокола. Цялата тази история с Орсло Бухер… всичко ли наистина е така, както казваш?
Поклатих глава.
— Не.
— Даваш ли си сметка какво правиш?
— Доста често ми напомнят за това — отвърнах аз.
Районът, в който е живял Орсло Бухер, не беше нов за мен. Той граничеше с района на онези коптори, които бяха предназначени за настаняване на наемателите от кварталите, където започваха реконструкции. Върху всичко лежеше печатът на унинието, който витаеше над сградите подобно на лондонска мъгла. По опънатите между сградите въжета се ветрееше прано бельо, обитателите на жилищата се отличаваха с неприкрита враждебност. Целият този квартал съществуваше благодарение на дотациите от градската управа, но баровете бяха претъпкани, а тротоарите — задръстени от разнебитени коли.
Преди две години тук заловихме една банда, която търгуваше сър спиртни напитки собствено производство, в резултат на което на един купон умряха от отравяне петнадесет души наведнъж. Някой тук сигурно все още помни колко много пари пръснах, събирайки фактите.
Ченгетата нямаше да могат да открият почти нищо, дори и ако хванеха всичките си информатори, но когато местните жители виждаха зелените хартийки, а и след като знаеха, че нямаше да пиша официален рапорт, веднага развързваха езиците си.
Макс Хюгес работеше като нощен барман в Севиля, мръсна закусвалня на ъгъла. Той току-що беше застъпил на смяна и когато влязох, точно бършеше с мръсен парцал плота на бара. Като ми хвърли един поглед, от който си пролича, че ме е познал, Макс, без да чака молбата ми, постави отпреде ми чаша бира и ми върна рестото от двайсетачката, която хвърлих на бара.
— Орсло Бухер — казах аз, като му показах една десетдоларова хартийка, която веднага потъна в ръката му.
Той се наведе напред и се подиря с две ръце на бара.
— Ти ли го пречука? Кимнах.
— Така си и мислех. По дяволите, той сам си го изпроси.
— Защо?
— Гадно копеле, винаги се забъркваше в нещо.
— Сам?
— Именно — отвърна Макс. — Да… тук никой не го обичаше. Подъл тип. На няколко пъти се наложи да го изхвърлям оттук, когато беше доста пийнал и ми се струваше, че е готов да ме убие.
— Вършил ли е нещо тук?
— Не, но съм готов да се закълна, че той е свил патлака от магазина за спиртни напитки на Арни преди два месеца. Когато последния път го изхвърлях оттук, усетих, че има патлак.
— Кой още може да знае нещо за него, Макс?
— Струва ми се, че никой. Обикновено сядаше на едно и също място. Никой не се интересуваше от това — Макс примига и потърка брадичката си. — Макар че, знаеш ли, ще ти разкажа една интересна история. Веднъж видях как той се качи в огромен новичък автомобил на Ленъкс Авеню. Седна на задната седалка, колата имаше шофьор. Не видях с кого беше, забелязах само, че онзи тип носи широкопола шапка и явно добре познава Орсло. Във всеки случай това не беше обкръжението, с което бе свикнал Бухер.
— Сигурен ли си, че е бил той?
— Абсолютно — той отново се намръщи и докосна ръката ми. — Да, спомних си още, че старият Грийни ми беше разказал, че е наблюдавал същата сцена. Не му вярвам, защото винаги е пиян и не е в състояние да мисли трезво. Но той ми каза, че Орсло се е возил в луксозна кола.
— Може ли сам да поговоря с Грийни? Макс изсумтя и каза:
— За тая работа ще трябва да слезеш на шест фута под земята. Преди два месеца го блъсна камион и той умря в Белвю.
— А какво можеш да ми кажеш за онази пачавра, при която е ходел Бухер?
— Роузи? Момче, ами че тя знае за него по-малко от мен. Тя е от онези, които ще се пръснат за една чаша бира или за долар, и е щастлива, ако успее да забърше нещо. Само тя прибира такива боклуци, които другите не искат и да помиришат. Люси Дигс и Доли се откачиха от Бухер, когато се мъкнеше след тях, затова се е помъкнал с Роузи. Да, Бухер не беше особено популярен тук. Едва ли ще липсва на някого. Ако не бяха ченгетата, които се мотаеха наоколо, никой нямаше да си спомни за него.
— Окей, рожбо. Благодаря ти, ако това е всичко, което имаш да ми кажеш.
— Жалко, Майк, но нямам с какво друго да ти помогна. Къде мога да те намеря, ако науча нещо?