В записките имаше и други имена, познати и непознати. Три седмици поред Мич беше изобличавал в репортажите си лицемерието на американското правителство по повод на поетите от него задължения и във връзка с това споменаваше името на Белар Рис, който беше изплувал на повърхността веднага след Втората световна война със значително състояние. Беше оглавил преврат в страната си, която в резултат на това се бе превърнала от колония в независима държава, която го беше избрала за свой представител в ООН. Той се опитваше да получи признание за страната си от коалицията арабски държави, оглавявана от Наку Ем Абор.
„Да, тук Мич е пропуснал нещо“ — помислих си аз. Страната беше влязла в коалицията и именно стария Наку честваха днес на приема, устройван от Джералд. Мич много се беше мъчил да ги разобличи, но напразно.
Въпреки разследването, проведено от Темпъл, и въпреки публикуването на получените факти, двата съюза на работниците в страната бяха взели надмощие, в страната беше избухнало въстание, в резултат на което столицата беше частично разрушена, и политикът, който беше оглавил цялата тая дандания, бе избран отново, въпреки че се намираше в тесни връзки с комунистите.
Имах на разположение още десетина минути, така че направих последен опит и започнах да се ровя в последното чекмедже без особено голяма надежда, че ще открия нещо.
Беше ми интересно да чета материалите, но в тях нямаше нищо особено. Отново изплува името на Белар Рис. Един път го беше отупал някакъв плейбой, друг път италианското правителство го беше обвинило във връзка с група спекуланти, които продавали на невероятни цени лекарства на черния пазар.
Имаше още някакви истории с разни дребни риби от шоубизнеса, но във всичко това нямаше нищо особено.
Бях прегледал вече около една трета от репортажите и доколкото можех да разбера, това си беше чиста загуба на време. За да накара някой да го убие, Майк би трябвало да напише нещо много по-важно. Нито един здравомислещ човек не би рискувал да вдигне във въздуха цялата полиция и всички журналисти заради тези глупости тук. Наистина можеше да се допусне, че онзи не е бил здравомислещ… Може да е бил някой обикновен психопат.
В дванайсет и двайсет вече бях пред Проктър Груп Билдинг. Нощният портиер хвърляше към мен тревожни погледи. След пет минути се появи Далси и ме поздрави. Онзи се успокои. Тя беше успяла да се преоблече някъде, носеше пола и пуловер, на раменете й беше наметнато късо сако. Приличаше на тийнейджърка, която отиваше на късна среща с любимия.
— Отдавна ли чакате?
— Около пет минути. Как мина приемът?
— Блестящо. Жалко, че си тръгнахте толкова рано. Бихте могли да видите величията на деня, най-великите мъже на велики нации.
Казах тихо мнението си по този въпрос и тя се изсмя, като ми хвърли дяволит поглед.
Далси имаше ключ от служебния асансьор, който мигновено ни качи до десетия етаж, където се намираше царството на фотографите. Напипа в тъмното ключа, запали лампата и ме поведе по коридора край лабораториите, където се проявяваха и обработваха лентите, покрай таблата, по които бяха накачени фотографии на модели на фона на екзотични растения. После стигнахме до стаите на фотографите, където на една от вратите видях табелка с името на Тиъдър Гейтс.
— Стигнахме.
Тя отвори вратата, влезе, запали лампата и се приближи към картотеката, която беше до стената.
— Сървис, нали така?
— Грета Сървис — кимнах аз.
Измъкна едно от чекмеджетата, прерови с пръсти пликовете и измъкна един с името на Грета, надписано на пишеща машина. Вътре имаше дубликати от снимките, които вече ми бяха показали, и кратък списък на заеманите длъжности. Адресът беше същият: Гринуич Вилидж.
— Не става, нужен ми е последният адрес — казах аз.
Тя пъхна плика на мястото му и затвори чекмеджето.
— Почакайте малко.
На бюрото на Гейтс имаше друга картотека, от онези, които се въртят. Тя я завъртя и каза:
— Може би е това?
Погледнах картончето. Там беше написано името на Грета, старият адрес беше задраскан и под него беше написано: хотел Сейндлър. Знаех го. Това беше треторазрядна дупка, която се намираше на Осмо Авеню. Символите в долния край на картончето може би означаваха нещо за Теди, но на мен не ми говореха нищо. В ъгъла беше написано още едно име: Хауел.
— Е?
— Това е единственото, което имам. Трябва да го проверя.
— Може би отначало трябва да се обадите по телефона?
— Не! Страхувам се да не я уплаша — казах и стиснах ръката на Далси. — Благодаря ти, няма да забравя това, котенце.