— Работата не е в това, тя и преди си е патила. Мислех я за по-решителна.
— Гладът може да бъде наистина нещо ужасно — каза Далси. — Какво можете да направите вие?
— Навярно нищо. Ще оставя всичко така, както е. Брат й ще трябва да се задоволи с това.
— И вие никога повече няма да имате причина да се намесите в моя самотен живот. Самотен и скучен — добави тя след кратко мълчание.
— Може би ще измисля нещо.
Когато ме изгледа в упор, в очите й заиграха пламъчета. Това бяха очи на ученичка от прогимназията. Две тъмни езера под дълги извити ресници. Розовият й език се промъкна между белите зъби. Тя облиза устните си и много меко и откровено каза:
— Сега го измислете.
После се протегна и угаси лампата.
Тя приличаше на нежно прекрасно растение, което бавно се разтваряше и което веднага потъна в бурния цъфтеж на неизразимия възторг. Дланите й силно притискаха ръцете ми, ръководейки действията ми и подсказвайки ми как да я милвам. После, като разбра, че всичко ми е станало ясно, тя сама се устреми да посрещне радостта. От страстните й топли устни излизаха стонове, когато я целувах. Тялото й беше като истински шедьовър на чувствеността.
Тръгнах си от дома й, когато над града се раждаше сивото утро.
Взех такси и стигнах до хотел Картър-Лейланд. Качих се тихо в стаята си и събух обувките си. Вратата, която водеше в съседната стая, беше заключена. Опънах се на леглото и се загледах в тавана, като поставих ръце под главата си.
Единственото, което можех да мисля, бе да се питам това началото ли беше или краят.
Глава 7
Не помня как съм заспал, но когато се събудих, беше вече светло. Часовникът ми показваше дванайсет без четвърт. Изругах тихо на глас, защото толкова ценно време беше пропиляно на вятъра. Когато станах, от гърдите ми падна бележка: „Ще се видим в Блу Рибън в шест, a АЛКОхолико.“
Вместо подпис отдолу се мъдреше едно главно „В“. Познах почерка на Велда.
Душът ми подейства освежаващо и унищожи и последните следи от умората. Порових в куфара, който Велда беше докарала тук за мен, и се облякох. По навик проверих своя 45-калибров, пъхнах го в кобура и облякох шлифера си.
Миналата нощ беше доста бурна. Усмихнах се, вдигнах слушалката и набрах номера на служебния телефон на Далси. Вдигна мис Тейбър, онази стара мома, която бе изпаднала в ужас при първата ми поява в Проктър Груп Билдинг. Тя ми обясни, че мис Макинес е излетяла за Вашингтон със самолета в десет и ще се върне след няколко дни. Попита кой се обажда и когато й отговорих, тя първо се стъписа, а после ми отговори, че ще предаде на мис Макинес, че съм се обаждал.
Затворих и станах от стола, когато телефонът изведнъж иззвъня. Отново вдигнах слушалката.
— Да?
— Търся Майк Хамър.
— На телефона.
— Обажда се Рей Такър, Майк. Таксиметровият шофьор, спомняте ли си? Помолихте ме да проследя онова момиче.
— Да, Рей. Къде отиде тя?
— Трудно ми е да кажа. Излезе от хотела, махна ми и аз я откарах до закрития паркинг, сещате ли се, оня пететажен платен паркинг на ъгъла на Осмо Авеню и Четирийсет и шеста улица. Тя влезе вътре. Вратата беше затворена, така че аз обиколих паркинга и изчаках малко. После отвътре излезе кола и ми се струва, че тя седеше зад волана. Канех се да тръгна след нея, но точно тогава се появи клиент. Бях твърде далеч от нея, за да мога да я следя. Стигна до Седмо Авеню, после зави към южния изход на уестсайдската магистрала. Това е всичко, което можах да разбера.
— Каква марка беше колата?
— Светлосин шевролет седан. Чисто нов. Не можах да видя номера — отвърна той и после добави: — А, да, на десния заден калник имаше вдлъбнатина, съвсем малка.
— Окей, благодаря ти, Рей? Къде да ти изпратя чека?
— Зарежи го, Майк, това не беше задължение, а удоволствие за мен.
Той затвори.
Нещо отново не беше наред. Не беше нормално хора, които живеят в такава дупка като хотел Сейндлър, да карат чисто нови коли. Но всъщност Рей Такър не беше сигурен, че е видял Грета. А ако е била наистина тя, можела е да се възползва от платения паркинг само от предпазливост, за да не може никой да я проследи.
Знаех мястото. Там имаше само един вход за автомобили, входът от другата страна беше само за собствениците на колите, там не можеше да се мине с кола. Ако се е страхувала, че я следя, това е мястото, от което би могла да ми се изплъзне.
Взех шапката и шлифера си, слязох долу, попитах дали няма писма за мен, излязох на улицата и след пет минути вече седях в едно такси. Дадох на шофьора адреса на хотел Сейндлър. Никога не са ме взимали за чужденец, но този шофьор изведнъж реши, че съм турист. Като улови погледа ми в огледалото за обратно виждане, той каза: