След четвърт час трябваше да се видя с Велда. Щеше да й се наложи да ме почака. Излязох на дъжда и извървях два квартала, докато намеря такси. Накрая, когато се качих, наредих на шофьора да ме откара в Проктър Груп Билдинг. Дежурният във фоайето току-що беше застъпил на смяна, но беше онзи същият, който бе на дежурство миналата нощ. Напомних му, че съм идвал тук с Далси. Казах му, че тя ме е помолила да взема някои неща от бюрото на Тиъдър Гейтс, че е много важно и че ще ми откъснат главата, ако желанието й или по-точно — нареждането й, не бъде изпълнено.
Той взе толкова присърце нещата, че веднага се обади на помощника си и ме придружи до вратата. Когато влязохме в офиса на Гейтс, аз веднага отидох до въртящата се картотека на бюрото му и започнах да търся. Трябваше ми картонът на Грета, за да видя онези знаци, които бяха написани на него, защото сега вече знаех какво означаваха.
Прегледах три пъти картоните, но не открих това, което търсех — картонът на Грета го нямаше. Дежурният внимателно следеше всяко мое действие.
— Намерихте ли това, което търсехте, сър?
Не му отговорих, а го попитах:
— Как се казва секретарката на мистър Гейтс?
Той се замисли.
— Струва ми се, че мис Уолд.
— Трябва ми телефонът й.
— Може би в бюрото има указател.
Той се приближи, измъкна горното чекмедже, извади отвътре указател и прокара пръст по редовете, намери нужния номер и ми го каза.
— Мис Уолд, търся мистър Гейтс. Бил ли е днес в офиса?
— Да, дойде към десет, отмени всичките си срещи и излезе.
— Не знаете ли къде мога да го намеря?
— Позвънихте ли у тях?
— Не още.
— Ако го няма вкъщи, просто не зная къде би могъл да бъде. Ще трябва да почакате до утре сутринта.
Благодарих й и оставих слушалката, после намерих номера на Гейтс и го набрах, но сигналът ми даде да разбера, че там няма никой. Оставих слушалката и си записах адреса.
— Това ли е всичко, сър?
— Да — отговорих му аз. — Засега.
Гейтс живееше в една от реставрираните тухлени сгради на Петдесета улица. Притежаваше апартамент-ателие. Двама други фотографи заемаха останалите апартаменти в зданието. Единият от тях, който живееше на първия етаж, явно още работеше, защото в помещението светеше и вратата, която водеше във фоайето, беше отворена.
Влязох, качих се по стълбата на втория етаж и натиснах звънеца на вратата на Гейтс.
Никой не отговори.
Опитах шест шперца от тези, които носех със себе си, преди да успея да отворя вратата. Стиснах колта в ръка и напипах ключа на стената. Студиото си изглеждаше напълно нормално. Миришеше на застояло и на разни химикали, но беше абсолютно празно. За да съм напълно сигурен, обиколих и останалите стаи. Тиъдър Гейтс го нямаше никъде.
Двата гардероба на стената бяха пълни с дрехи, чекмеджетата, също, но всичко беше подредено идеално и ми беше трудно да преценя дали е взел със себе си нещо, или не.
На бюрото му имаше купища рекламни каталози на фирми, търгуващи с фотоапарати, наоколо се търкаляха пликове с писма, а по средата се намираше въртяща се картотека, както и на бюрото му в служебния офис. Бързо проверих, но и тук не намерих картона на Грета. До стената имаше каталожни чекмеджета, измъкнах онова, на което беше написана буквата „С“. Там имаше папка с пробни снимки на Грета, дубликати на онези, които бях виждал в Проктър Груп Билдинг. Вече се канех да затворя чекмеджето, когато изведнъж забелязах, че неговото съдържание е подредено но азбучен ред от П до Т. От чисто любопитство прегледах първите няколко картона.
И тогава видях името на Хелън Постън.
В папката имаше четири пробни снимки, но и това беше напълно достатъчно. Теди Гейтс я беше накарал да позира така, че всеки инч от пищното й тяло се виждаше ясно през прозрачната гръцка туника, същата като онази, с която се бе снимала и Грета. Да, и тя както и Грета не ставаше за манекенка в Проктър Груп. И това беше много лошо. На техния фон девойките от Проктър Груп приличаха на мокри кокошки.
Пъхнах снимката обратно, измъкнах чекмеджето с буквата Д и открих там три пробни снимки на Максин Дилейни. Тя беше самата женственост. Имаше знойна плът, но съвсем не беше от типа на онези в Проктър Груп. Гърдите и бедрата й бяха твърде пищни, от цялото й същество лъхаше страст. Нямаше нищо общо с онази неземна ефирност, която се искаше от едно момиче, за да стане манекен.
Затворих чекмеджето и отново завъртях картотеката. Там нямаше картони нито на Хелън Постън, нито на Максин Дилейни. Това можеше да се очаква. И двете бяха мъртви. Очевидно Гейтс ги беше извадил при поредната проверка на картотеката, но тук нямаше и картон на Грета Сървис, а съвсем скоро той беше там.