— Мич Темпъл също се е опитал да свърже нещата. Познал е някого и затова е умрял — Пат се обърна и ме загледа. — А после и оня, който се опитваше да те пречука. Тук също не успяхме да изясним нищо. Честна дума, струва ми се, че имаме работа с цяла тълпа призраци.
— Но въпреки това те съществуват.
— Именно. А ние се намираме в идиотско положение. Представяш ли си какъв шум ще вдигнат вестниците, ако не предприемем нещо.
Кимнах с глава.
— Да, всички репортери в града работят извънредно.
— Разликата е в това, приятел, че те не могат да операт пешкира…
— Пат!
— Слушам те.
— Какво знаеш за Бредбъри?
— От каква дупка в главата си го извади това?
— Хрумна ми просто така, в хода на мислите.
Усмивката на Пат стана толкова студена, че чертите на лицето му се изкривиха. В нея нямаше и намек за хумор. Добавих:
— Хари Сървис спомена, че Грета получила писмо оттам. Но самият той не го е чел.
Изразът на лицето му стана по-мек.
— Кога е било това?
— При последното й посещение в затвора. Пат помисли една-две минути, после каза:
— Това е курорт на брега, там се намират вилите на някои много богати хора. Не съм ходил близо пет години там.
— Нищо повече ли не знаеш?
— Да не си надушил нещо?
— Не, само питам.
— Напълно е възможно да е ходила там. Пълно е с обществени плажове, има пристанище за яхти. В последно време това място гъмжи от художници и модели, явно е, че постепенно се превръща в тяхна колония. Постоянните жители дори се опитват да се оплакват, но без никаква полза. Те са на мнение, че цялата тази тълпа им разваля пейзажа, особено след като едно-две посолства наеха там вили.
— Какви посолства?
— Френското и още някакво, от сателитите на Русия. Мисля, че и едно посолство от някаква близкоизточна страна се премести там преди две години.
Засмях се изненадан.
— А пък аз си мислех, че знаеш само нещата, които се отнасят само за града.
— Зная го съвсем случайно, защото няколко от най-добрите ни служители излязоха в оставка и получиха там работа за двойно по-голяма заплата.
— Но не и в посолствата?
— Не, те си имат собствена служба за сигурност. В града всяка година се провежда фестивал на джазовата музика и тогава там прииждат цели тълпи от всякакви съмнителни типове. Затова обществеността е поискала и съответните сили за охрана на реда, докато все още не е възникнал някой международен скандал. И с всяка година става все по-лошо и по-лошо. Жалко, че Джералд Ют не се занимава с филантропия в някоя друга област.
— Ют?
— Да, типът, с когото те запознах онази вечер.
— Вила ли има там?
— Не той. Само финансира джазовите фестивали и превръща вилата в увеселително място за онези типове от ООН. Градът отпуска средства за това, но те са твърде ограничени. От страна на Ют това беше жест, който му създаде отличен имидж, но заедно с това значително намали и данъците му.
Той седна на стола и се облегна назад, без да сваля очи от мен.
— Велда сега е там — казах аз.
— Там се намират и стотица агенти от Вашингтон, които трябва да осигурят безопасността на големите клечки от ООН. Само това ни липсва, да се случи нещо с някого от тях! По дяволите, дипломатическият имунитет в наши дни стига дотам, че дори не си позволяваме да ги глобим за неправилно паркиране.
Ще си кажа направо, че точно в този момент не ми се искаше Пат да вижда лицето ми. Без да подозирам, той се оказа именно онзи катализатор, който ми помогна да уловя тънката нишка на връзката между събитията, която толкова дълго ми се беше изплъзвала.
Ставайки от масата, аз оставих на бюрото му бележка.
— Можеш ли да направиш така, че Хари да получи това?
— Окей. Каниш се да предявиш обвинение срещу онези тримата, които са при нас?
— Да, и то незабавно.
— Ще трябва да поразкажеш доста неща в съда по време на делото за убийството на оня тип.
Глава 8
Когато влязох в офиса, и четиримата бяха там. Ал Кейси и Хай седяха на една маса с двама стари служители от информационната морга. Те си подаваха нещо един на друг, идентифицираха предметите и оживено обсъждаха историята им.
— Какво е това? — попитах аз, метнах шапката щ шлифера си на стола, взех каната за кафе и надникнах през рамото на Хай.
Хай побутна Ал.
— Кажи му.
Ал разгърна като ветрило десетина фотографии пред себе си.
— Мич Темпъл е прегледал куп папки, но отпечатъци имаше само по краищата, където е прелиствал. Обаче върху две от папките беше пълно с отпечатъци. Очевидно ги е разглеждал много внимателно.
— Тези ли са?
— Да. Шейсет и осем от тях бяха в рубриката „Обща политика“. Снимките са най-различни. От реч на кмета до конференция на съюза. Опитахме се да разгадаем кръстосаната индексация, но не можем да видим връзката. Разпознахме всички, които са на преден план, и сега имаме над триста имена, при това половината от тях се повтарят, и всички са на известни граждани.